Градските жени стояха до дъсчените огради, до портичките, надничаха през прозорците, насъскваха мъжете, вдигаха децата, за да могат децата да видят по-добре лова, да се научат и те на лов…
Момчетата, на които не се разрешаваше сами да преследват катерици — за това си имаше възрастни — мъкнеха камъни, тояги, за да не се изпусне зверчето.
— На, чичо, удряй.
И чичото удряше, и тълпата ревеше, и преследването продължаваше.
Всички търчаха по градските булеварди след рижото зверче: потни, червендалести, обхванати от страстната жажда за убийство стопани на града.
Катерицата бързаше, тъй като отдавна беше разгадала този рев, тази страст.
Трябваше да се спусне, да се изкатери нагоре, да избере клон, клонче, да прецени полета си, да се залюлее във въздуха, да литне…
Катерицата разглеждаше хората, а хората разглеждаха катерицата. Хората следяха нейния бяг, нейния полет — тълпа от обикновени опитни убийци…
По-възрастните, ветераните в провинциалните битки, развлеченията, ловуването и сраженията, дори и не мечтаеха да настигнат младите. Опитните убийци се движеха след тълпата и отдалече даваха ценни съвети, смислени съвети, важни съвети на онези, които можеха да търчат, да хващат, да убиват. Тези вече не можеха да тичат, не можеха да гонят катерицата. Пречеше им задухът, тлъстините, дебелината. Но имаха голям опит и даваха съвети — кой откъде да мине, за да препречи пътя на катерицата.
Тълпата непрекъснато се разрастваше — ето че старците разделиха тълпата на отряди, на армии. Половината отидоха в засада, да затягат обръча.
Катерицата видя изскачащите от уличката хора преди хората да я видят и всичко разбра. Трябваше да слезе, да претича десет метра до дърветата на булеварда и щяха да видят тогава тези псета, тези герои.
Катерицата скочи на земята и се метна право в тълпата, макар че срещу нея летяха камъни и тояги. И като се шмугна между тези тояги, между тези хора — бой! бой! Не й давай да се съвземе! — катерицата се огледа. Градът я настигаше. Камъкът я уцели от едната страна, катерицата падна, но веднага скочи и се хвърли напред. Катерицата стигна до дървото, до спасението, покатери се по дънера и се прехвърли върху борова клонка.
— Безсмъртна ще излезе, мръсницата!
— Сега трябва да обкръжите реката, при плитчината!
Но нямаше смисъл нищо да се обкръжава. Катерицата едвам-едвам се придвижваше по клона и хората веднага забелязаха това и заръмжаха.
Катерицата се залюля на клона, за последен път си напрегна силите и падна направо във виещата, хриптяща тълпа.
Тълпата се раздвижи като кипващ котел, а после пак както котел, но вече свален от огъня, хората взеха да се разотиват от това място на тревата, където лежеше катерицата.
Тълпата бързо оредяваше — нали всеки трябваше да ходи на работа, всеки имаше работа в града, в живота. Но нито един не си отиде къщи без да погледне мъртвата катерица, без да се убеди със собствените си очи, че ловът е успешен, че дългът е изпълнен.
Провирах се по-напред през оредяващата тълпа, понеже нали и аз бях насъсквал, и аз бях убивал. И аз имах това право, като всички останали, като целия град, като всички класи и партии…
Погледнах жълтото телце на катерицата, кръвта, която беше засъхнала по устата, по муцунката, погледнах очите, които спокойно се взираха в синьото небе на тихия ни град.