— Аз… люби ме, Стив — шепнеше тя с глас, който като че не беше неин. — Моля те, продължавай така, моля те… моля те!…
Шумното дишане на Стив изпълни палатката, когато той усети, че се приближава до кулминацията. Уенди спусна клепки и замята диво глава напред-назад, виейки ханша си като обезумяла.
Тялото й конвулсивно се затресе, залюляно от горещата вълна на екстаза. Пред очите й затанцуваха пъстроцветни кръгове, щом вихърът на неземните чувства я понесе. Изпита огромна радост, почувствала интуитивно, че и Стив споделя това усещане за върховно щастие.
От гърлото й се изтръгна вопъл. Вкопчи се силно в него, търсейки опора.
— О, Стив!… — прошепна.
Не каза нищо повече, сгуши се на рамото му и скоро заспа, преизпълнена от сладостна нега.
В този час и Тайтъс Смит не можеше да се съсредоточи в работата си. Навярно защото добре помнеше, по какъв коварен начин го беше преметнал Стив с помощта на египтяните. Още по време на вечерята при лагерния огън усети нещо в погледите на работниците. Макар че никой не каза нищо, стори му се, че забеляза подигравка в тях.
Изглежда всички в лагера съзаклятничеха срещу него и просто не можеха да разберат, че присъствието му в Долината на фараоните си имаше важна причина. Той искаше само всичко да е изрядно. Ръководеха го само разумни, икономически интереси.
Може би щеше да е по-добре, ако направеше една малка разходка, за да се поразсее от тези мисли. Може би щеше да му се удаде да размени някоя дума с Уенди Килбърн. Познаваше младата жена още от музея и досега всъщност я беше считал за наистина авторитетна личност. Може би щеше да успее с нейна помощ да убеди д-р Нортън, колко важна е неговата задача. Тогава отношенията им навярно отново щяха да се изгладят. В момента изглеждаше така, като че повече нямаше никаква възможност двамата някога отново да изгладят отношенията си. А това положение според Тайтъс Смит, въпреки целия му гняв, не можеше да продължава!
Той напусна палатката си, която работниците бяха разпънали малко настрани от лагерния огън. Смит отдаваше голямо значение на възможността да остане на спокойствие и това му желание, разбира се, беше уважено.
Ако не грешеше, палатката на мис Килбърн се намираше нататък, на около двайсет ярда, недалеч от тази на д-р Нортън. Той, изглежда, за късмет вече спеше, защото неговата тънеше в мрак. „Още по-добре, поне тази вечер няма да ми се наложи повече да се разправям с него. Мис Килбърн сигурно още не си е легнала.“ Смит си спомни, как бе споменала бегло, че искала още веднъж да прегледа бележките си. Впрочем, така подобаваше на една съвестна археоложка!
Но, когато пристъпа по-близо до палатката на Уенди, на Смит му се стори, че чува странни звуци. Отначало реши, че се заблуждава. Но след това ги чу отново.
Тихо стенание и същевременно тежко дишане на мъж. „Аз… ето ме, люби ме, Стив…“ — гласът принадлежеше на Уенди Килбърн. Не бе трудно да се досети човек какво точно ставаше вътре. Тя беше с д-р Нортън според звуците, двамата съвсем не обсъждаха научни проблеми, а се отдаваха на съвсем други занимания. Занимания, които накараха Тайтъс Смит, заклет стар ерген, да се изчерви в мрака от срам.
Главният счетоводител се обърна рязко, докато мис Килбърн продължаваше да издава сподавени вопли. Той просто не знаеше какво да предприеме.
— Содом и Гомор! — промълви ужасено и тръгна на пръсти обратно да се връща, за да не бъде заподозрян в шпиониране.
VII
Уенди се събуди от лекото, нежно докосване на Стив. Отвори очи и се обърна. Вгледа се в лицето на любимия мъж, с когото беше прекарала тази прекрасна нощ, и въздъхна щастливо.
— Добро утро, мила. — Той се усмихна и я целуна чувствено по челото. — Съжалявам, че трябва да те обезпокоя. Но е време за ставане. Имаме още много работа…
— Добро утро — отвърна Уенди, все още полусънена. После се протегна блажено. При това движение одеялото се свлече и откри голото й тяло.
— Господи, струва ми се, че съм спала само миг. Чувствам се като пребита…
— Причината за това навярно е, че и двамата доста се потрудихме, съкровище. — Стив я притегли към себе си. — Тази нощ с теб беше чудесна — щастие, от което не бих искал повече да се лишавам. Навярно вече ти е ясно, че сега окончателно няма да се отървеш от мен?