Уенди беше твърде изтощена, когато най-сетне пресконференцията свърши. Журналистите бяха извънредно любознателни и й задаваха въпрос след въпрос. Разбира се, те се заинтересуваха и от причината за отсъствието на д-р Нортън. Но тогава директорът Озбърн измисли някакъв подходящ отговор, който ги задоволи и тя въздъхна с облекчение.
След като хората от пресата напуснаха музея, Озбърн още веднъж й благодари, тъй като наистина добре си бе свършила работата.
Уенди потегли за вкъщи. По пътя спря при един голям супермаркет, за да зареди хладилника с продукти.
„Даже и любовта на мъжа минава през стомаха — мислеше си тя. — Всъщност Стив май не заслужава такова посрещане. Първо приемам журналистите вместо него, а сега се грижа още и да не би да остане гладен! Любопитна съм, дали ще можеш да оцениш това, доктор Нортън?“
Най-после, пристигнала сред познатите й четири стени на жилището си, Уенди набързо си приготви нещо за ядене, изкъпа се с удоволствие и си легна рано.
Тази сутрин на летище „Хийтроу“ цареше адска суматоха. Понякога имаше дни, когато лондонското летище едва ли не преливаше от пътници. В сравнение с него кошер пчели си беше просто тихо местенце. В ушите на Уенди нахлу шумна глъчка, докато тя целеустремено се запъти към информационното табло и още веднъж се увери, че самолетът от Египет щеше да кацне почти навреме.
Когато мина покрай гишето за информация, където вчера беше приела телекса, изведнъж си представи какво би станало, ако Стив и днес отново не пристигнеше. Зарече се в никакъв случай да не пристъпи тук трети път заради него. Все още никой мъж не бе чакала така, но и не познаваше друг толкова страхотен мъж, като Стив. Изведнъж, по необясними причини стана нервна. „Сигурно и други жени намират също толкова желан моя д-р Нортън. Ами ако в Египет той се е запознал с някоя? Според поговорката — «Далече от очите — далече от сърцето?» Само не изглупявай, Уенди Килбърн!“ — наруга се тя мислено и с облекчение забеляза, че самолетът най-после кацна.
Застана при другите посрещани. Сърцето й заби по-бързо, също като вчера. Но за разлика от тогава причината бе тягостното чувство, което я обхвана. „Ами, ако Стив изобщо няма сериозни намерения към мен и след завръщането си в Лондон започне да се държи студено и резервирано? Ние никога не сме правили планове за бъдещето…“ Уенди с усилие се овладя и отхвърли тези мисли.
За да се разсее, тя се изправи на пръсти и се помъчи да различи нещо през полуотворените врати на митницата. Без малко не извика от радост, когато зърна една спортна мъжка фигура в елегантен костюм. „Стив! Той наистина е пристигнал с този самолет!“
Вдигна ръка, за да му махне, но в същия момент видя нещо, от което краката й се подкосиха. Той не беше сам. Една привлекателна, чернокоса жена с бронзов тен внезапно се оказа до него. Стив й се усмихна и отзивчиво й пое куфара!
Уенди просто не можеше да повярва на това, което видя със собствените си очи. „Стив в компанията на жена! Как може да ме поставя в такава деликатна ситуация! Той трябваше да се съобрази, че аз го чакам тук и съвсем няма да съм във възторг да го посрещна в присъствието на някаква си дама!“
Уенди беше доста толерантна към някои неща, но това вече беше прекалено. Хубавата непозната можеше да си помисли каквото си ще за нея, но във всеки случай Уенди не беше готова да преглътне това просто така, без коментар. Най-малкото, което трябваше да направи сега, беше една хубава сцена.
— И ще си я получиш, докторе! — процеди през зъби.
Твърдо реши да не се разреве и със свито сърце тя очакваше най-лошото: че непознатата има много по-отдавна права над Стив, а тя е само едно мимолетно приключение за него…
Стив Нортън въздъхна, когато зад гърба му най-после останаха митническите формалности. „Англия си е Англия.“ Тук всичко се уреждаше с легендарната педантичност и пилеене на време. Беше много доволен, когато брадатият служител с безупречно стоящата му униформа удари най-после и последния печат върху документите му.
Ан Картър още стоеше на опашката. На борда двамата шеговито се бяха обзаложили, кой пръв ще си получи багажа. Стив беше така любезен да я изчака, докато куфарът й бъде намерен и предаден.
— Ах, тези служители — каза Ан, поклащайки глава, и отметна кичур от смолисточерната си коса над челото. — Доста отдавна не ми се бе случвало да чакам толкова дълго. Сега ми се ще да изпия едно горещо кафе. Имаме ли време, д-р Нортън? Или вече ви очакват?
— Надявам се да е така. — Стив се усмихна. — Но във всеки случай ще ви помогна за багажа. След всичко, което направихте за мен, просто съм ви задължен…