януари, 1865 година
Времето беше студено. Войната между Севера и Юга продължаваше вече четвърта година. Кати и госпожа Бейтс ходеха всяка седмица да носят хранителни продукти на съседите. Запасите от храни на Камерън бяха неизчерпаеми благодарение на това, че собствените им риболовни кораби докарваха в крайбрежния дом големи количества и ги складираха там. Носеха се слухове, че сраженията се водят в Джорджия и че много от полковете се отбраняват при страхотен недостиг от оръжия и провизии. Единственото успокоение бе, че те поне бяха по-добре екипирани от войниците на Конфедерацията.
Зимата бе винаги студена, но тази година в щата Мейн бе необичайно студено. Бяха раздали допълнително топли дрехи на работниците на открито, но с всеки изминал ден те се нуждаеха от още. Кати също поиска разрешение да си ушие рокля от голямо парче сив вълнен плат, което бе намерила на тавана. Тя я направи с дълги ръкави и плътен корсаж и я носеше всеки ден. Джойс й позволи, защото самата тя копнееше за вълнени рокли с дълги ръкави, за да я пазят от смразяващите ветрове, които непрестанно духаха откъм океана.
Плажът, който Кати толкова обичаше в топло време, бе станал мразовит и неприветлив. Сега тя прекарваше времето си главно в четене и шиеше за госпожа Бейтс и за себе си.
Джойс Камерън се отегчаваше до сълзи. Почти всеки ден валеше сняг и мъжете едва смогваха да разчистят пътеката от къщата до оборите.
Джон се завърна от Англия и Шон, вече напълно оздравял, му помагаше в работата, но само за да се спаси от скуката. Бяха се заели да поправят подовата настилка в преддверието. Макар че работата можеше да се възложи на някой майстор дърводелец, Джон пожела сам да я свърши. От години Шон не бе работил физическа работа и мускулната треска, която получи докато помагаше, направо го очарова.
— Заминаваме за Ню Йорк още днес! — извика Джойс Камерън. — Няма да остана в тази къща и минута повече! Опаковала съм целия багаж и съм уредила файтон да ни закара до гарата след час. Бързо! — изкомандва тя. — И да се приготвите преди да е заваляло отново.
Шон се усмихна на жена си и се съгласи, че няколко месеца в Ню Йорк ще им се отразят добре. Потеглиха веднага, Кати се радваше на доброто настроение на господарката.
Джон беше заминал в града предния ден, когато снежната виелица поутихна и едва ли щеше да се върне преди здрачаване.
— Не можем да го изчакаме — заяви Джойс точно преди да тръгнат. — Предай му това писмо, ако обичаш.
Тя се загърна в пелерината си и оправи качулката.
— Кажи му, че ще му пиша веднага щом пристигнем там.
Джойс излезе от къщата и се качи във файтона с лекотата и грацията на младо момиче. Щеше да види приятелите си. Те й липсваха, а също и бляскавите развлечения на Ню Йорк дори във военно време.
Джон Камерън се върна малко преди бурята да се разрази. Беше се погрижил цялата прислуга с изключение на готвачката, госпожа Бейтс, Кати и Джесика — другата камериерка, да бъдат прехвърлени в града. Те нямаха работа и Джон постоянно ги виждаше да се щурат наоколо и да си намират нещо за вършене.
Самият той бе отегчен от дългата зима, но имаше много грижи покрай складовете и затова реши да прехвърли част от персонала там.
За по-малко от час всички бяха готови и потеглиха. Бързаха, за да избягат приближаващата виелица. От дълго време в къщата цареше спокойствие, но сега, когато тя почти се обезлюди, не беше необходимо дори да се приготвя вечеря. Кати и госпожа Бейтс седнаха в кухнята да пият шоколад.
Мелиса и децата бяха заминали преди седем месеца, но все още и двете усещаха липсата им. Кати често мислеше за тях и се надяваше, че някой ден ще дойдат да им гостуват. Знаеше, че Джойс е получила няколко писма от Мелиса след отпътуването й за Англия, но тя нищо не спомена за тях и дори госпожа Бейтс нямаше новини.
Джон влезе в кухнята през задната врата. Лицето му беше силно зачервено, а очите насълзени от студения вятър. Когато той се появи, Кати и госпожа Бейтс се изправиха.
— Радвам се, че се върнахте, господин Джон — каза топло възрастната жена. — Баща ви и майка ви заминаха за Ню Йорк и ще постоят там няколко месеца. Не можаха да ви изчакат заради бурята. А и вие май едва се разминахте с нея. Съблечете сега тези мокри дрехи и слезте при нас да пийнете топъл шоколад. Ще ви сгрее.
Тя седна отново и добави:
— Ще запалите ли сам огъня в стаята си? Аз не се справям много добре с тази работа.
Джон погледна пълната дама и кимна. По устните му се появи лека, насмешлива усмивка, а очите му блеснаха:
— Да, госпожо — отговори той добродушно. — Още нещо, госпожо?
Госпожа Бейтс, смутена от проявената фамилиарност, бързо се извини. В присъствието на господарката тя никога не би си позволила да го помоли да свърши нещо, което беше нейно задължение.