Той стана сериозен. После духна газената лампа и Кати се усмихна на себе си в тъмното. Ако не бе толкова нервна, помисли си тя, Джон вероятно щеше да я целуне. Когато я хвана за ръката и я поведе към кухнята, стана й топло и приятно.
Кати лежеше на леглото, загледана в познатата синьо-бяла драперия. Не можеше да заспи. В главата й се въртяха хиляди мисли. Вечерята беше преминала много приятно.
Сади, готвачката, беше приготвила заешко задушено със сушени моркови, целина и едро нарязани картофи. Това бе любимото ядене на Кати, но от вълнение не можа да му се наслади.
Госпожа Бейтс беше направила сладкиш с тиква и всички много се смяха, когато тя го покри с толкова сметана, че парчето се загуби под нея.
Когато Кати и Джон влязоха в кухнята — тя с пуснати коси и с нови шноли — госпожа Бейтс ги изгледа. Кати бе сигурна, че ако не бяха заедно с Джон, възрастната жена щеше дълго да я напътства. При това положение обаче, тя само поклати неодобрително глава и промърмори нещо неразбрано, докато се настаняваше на стола до огнището в очакване на вечерта. Кати сервира толкова неумело, сякаш го правеше за първи път.
Мястото й бе до Джон, но тя не можа да седне. Първо трябваше да поднесе задушеното после хляба напитките и всичко останало, и седна, когато другите почти се бяха нахранили.
Госпожа Бейтс я покани няколко пъти, но Кати клатеше мълчаливо глава и мънкаше, че не е гладна.
След вечеря раздигнаха масата и се преместиха в дневната, за да погледат навън през големите прозорци. Валеше силен сняг, а вятърът блъскаше вратите толкова яростно, сякаш искаше да влезе вътре.
Джон беше доволен, че прислугата е отпътувала толкова рано. Досега те трябва да бяха пристигнали. Не беше виждал подобна буря от детството си, когато с мъка сдържаше желанието си да изтича навън и да хвърля снежни топки. В такива моменти той си спомняше за Ричард и усещаше силно липсата му. Детството му бе отлетяло прекалено бързо.
След около час госпожа Бейтс изпрати всички да си лягат.
Джон се усмихна и нежно я прегърна. Атмосферата на вечерта бе толкова приятна, че на Кати й се прииска да останат заедно цялата нощ.
Кати се обърна настрани да погледне през прозореца и едва тогава забеляза писмото на Джойс Камерън, което трябваше да даде на Джон. „Господи — простена тя, скочи от леглото и започна бързо да се облича, — забравих писмото!“. Тя грабна една стара черна рокля, принадлежала някога на майка й, и я надяна моментално. Нямаше домашна роба, но дори и да имаше, не би я облякла. Избра черната рокля, защото бе широка и нямаше копчета които да я забавят.
Кати премина през крилото на прислугата и стигна до вратата на Джон. Движеше се много бързо по тъмните коридори и нагоре по стълбите, където цареше пълен мрак. Когато вдигна ръка да почука на вратата, внезапно й хрумна дали няма да бъде по-добре просто да пъхне писмото под вратата. После се сети, че в него може да има нещо важно и тихо почука.
Вратата веднага се отвори и тя си отдъхна, като видя, че не го е събудила. Той беше облечен, само ризата му бе разкопчана до кръста. Виждаше се златистият му тен с проблясващи върху кожата светли косъмчета.
— Надявам се да не ви безпокоя, сър — промълви Кати срамежливо, опитвайки се да сдържа тежкото си дишане.
— Не си бях легнал. Влез — каза Джон и леко я побутна навътре.
Кати не помръдна от мястото си и продължи:
— Има писмо от майка ви. Трябваше да ви го предам, когато се приберете, но забравих. Съжалявам — допълни тя притеснено.
— Добре, влез — Джон повиши глас и се усмихна.
Кати плахо пристъпи напред и той моментално затръшна вратата след нея, за да не влиза студа от коридора в стаята. Кръвта нахлу в лицето на момичето. Дланите й се овлажниха. Тя не беше хапнала нищо на вечеря и сега почувства слабост и замайване. Пое дълбок дъх, подаде му писмото и прошепна:
— Ето го, сър.
Надяваше се Джон да не забележи, че ръката й трепери.
Джон пое писмото и Кати незабавно се запъти към вратата.
— Лека нощ, сър — пожела му тя, без да се обръща.
— Къде отиваш? — попита Джон леко раздразнен. — Никога ли не питаш дали си свободна?
Кати се обърна и се извини. Бузите й пламтяха. Джон кимна в отговор на извинението и с жест я покани да дойде по-близо до него.
— Така и така си тук — започна той меко, — нека да поговорим по един въпрос.
Кати го погледна, за да разбере наистина ли го беше ядосала.
— Не знаех, че искате да разговаряме, сър — отговори тя.