При мисълта, че си няма никого, очите й се напълниха със сълзи. Беше сама на света и това я потресе. „Защо си нямам семейство?“ — помисли си тъжно.
Не можеше да отиде дори при госпожа Даниълс. Само преди две седмици бе получила писмо от нея, единствената си приятелка, в което й пишеше, че е затворила къщата си и е започнала работа като милосърдна сестра в друга част на града, за да се издържа в този труден момент, защото средствата й се бяха стопли. Изпращаше й новия си адрес, за да може Кати да й пише, но тя не искаше да обременява отново тази мила жена.
Кати падна на колене и горещо помоли Бог за помощ, от която отчаяно се нуждаеше. След няколко минути събра нещата си, духна газената лампа и отвори вратата. Огледа се наоколо, за да се увери, че няма никой. Беше малко преди зазоряване и всички спяха. Тя събу обувките си и се запромъква надолу по стълбите. Пред задната врата спря. Стори й се, че оттам идва някакъв звук. Дали госпожа Бейтс не беше слязла вече в кухнята. Кати почака около минута, успокои се, че напразно се е изплашила и хвана дръжката на вратата.
Вятърът я блъсна в гърдите. Леденото течение я запокити обратно и тя изохка. Пред прага беше натрупан дълбок сняг. Тя се поколеба за миг и точно тогава усети една ръка върху рамото си. Кати тихо извика, обърна се и видя пред себе си съненото лице на Джон Камерън.
— Къде отиваш, скъпа моя? — попита той. — Не знаеш ли, че навън бушува снежна буря?
Джон стоеше пред нея по нощна риза и лукаво се усмихваше. Кати пое въздух и се отдръпна назад. Джон тресна вратата, сграбчи я за косата и я замъкна обратно през коридора и стълбите. Тя се извиваше в ръцете му, но той я държеше здраво.
— Не бъди толкова глупава да бягаш от мен, скъпа — каза той подигравателно. — Едва успях да ти се понасладя и нямам никакво намерение да те пусна, докато не ми омръзнеш. А това, смея да заявя, ще отнеме известно време. След като имах тялото ти и усетих, че споделяш страстта ми, имам нужда от нещо повече.
Катя изкрещя:
— Пусни ме, животно такова! Не можеш да ме задържиш тук насила!
Джон я пусна, но препречи пътя й. Гласът му беше твърд, а усмивката изчезна от лицето му.
— Къде, за Бога, смяташ, че можеш да отидеш в това време? Не погледна ли през прозореца какво е навън? Има поне един фут сняг, а на места достига до четири-пет. Трябва наистина да се екипираш по-добре, скъпа моя — каза той иронично. — Погледни се, с тези дрехи няма да стигнеш далеч.
Той направи широко движение с ръка и посочи вехтите й обувки и късичката пелерина.
— Както вече казах тази нощ, не съм го направил просто така. Мислил съм за по-сериозна връзка между нас за известно време. Сега, след като това се случи, не виждам причина да бягаш презглава Бог знае къде.
— Мразя те — изсъска Кати. — Ти трябва да ме пуснеш! Не ме е грижа дали ще умра навън в снега. По-добре това, отколкото да стоя тук с един луд човек.
Джон не отговори. Той поклати глава, сякаш не разбира какво му говори, и я задърпа нагоре по стълбите. Правеше се, че не чува протестите й. Силата, с която я държеше, и внезапното сгърчване на лицето му, го преобразиха сякаш в друг човек. Можеше да бъде много нежен, когато пожелае, но явно можеше да бъде и чудовищно свиреп.
Кати бе решила да напусне тази къща, станала нейна единствена подкрепа и подслон след смъртта на майка й. Съзнаваше прекрасно, че никак няма да е лесно да започне нов живот. Но въпреки че не искаше да напуска къщата, нещо я подтикваше да бяга далеч от Джон.
Хрумна й друга мисъл. Бягаше, но къде? Колко време щеше да мине, преди да утихне бурята или да срещне някого по пътя? Беше сама и беззащитна, а при този дълбок сняг и ураганен вятър щеше да има истински късмет, ако се добере до главния път. А след това?
Колкото повече обмисляше положението, толкова по-добре разбираше в каква безизходица се намира. Най-вероятно влаковете не пътуваха, а и едва ли би успяла да се добере пеша до гарата. Пътят до там беше дълъг дори в хубав ден.
Желанието й за бягство премина и Кати изпита облекчение. Първоначалното й безумно намерение да бяга се стопи. Тя усещаше, че така е по-добре. Беше опитала. Имаше и друга възможност. Щеше да си отиде от тук, но не сега, без предварително да се подготви, трескава и гневна. Трябваше й време да организира напускането си. В сегашното си състояние сигурно щеше да припадне, преди да е стигнала до конюшните.