Когато пристигна съобщението за смъртта на съпруга й, Каролин Даниълс седеше край камината и кърпеше. Нея също я потискаше страха да не изгуби съпруга и синовете си. До края на същата седмица тя научи, че е загубила цялото си семейство и страхът й се превърна в мъка. Каролин жалеше, а Хедър я подкрепяше в скръбта й. Кати, по това време на петнадесет години, разбираше какво се е случило. Тя трябваше внезапно да се раздели с безгрижието на детството и да поеме товара на възрастен човек. Страхуваше се, но не за себе си, а за майка си.
Кати безпомощно наблюдаваше как Каролин, обикновено силна и оправна, се приведе под тежестта на удара. Как би могла тогава собствената й майка, която нямаше тези качества, да се справи с подобна ситуация? Оставаше й само да се моли усърдно за живота на баща си. Тя не хранеше силни чувства към него, но знаеше добре, че майка й го обича отчаяно и дори да живее зависи от него.
Кати нямаше представа, че къщата, в която те живееха, не им принадлежи. Точно това стана причина Хедър да узнае за смъртта на Хенри Рамзи.
Беше ясно, свежо утро. Бяха изминали само две седмици от смъртта на мъжете на госпожа Даниълс. Хедър и Каролин седяха около кухненската маса и пиеха кафе, когато на вратата силно се почука. Хедър видя през прозореца шерифа и вдигна ръка към гърлото си.
— Господи! — простена тя. Нарочно не бързаше да отвори. — Какво може да иска?
Шерифът влезе бързо и затръшна вратата след себе си.
— Добро утро, госпожо — каза той с дрезгав глас. — Страхувам се, че ви нося лоши новини.
— Какво има? — попита Хедър и краката й омекнаха.
— Ами, изглежда че къщата, в която живеете, трябва да бъде освободена до края на месеца. Нали разбирате, господин Рамзи загина на бойното поле и съпругата му сега разпродава всички имоти, които са извън границите на имението.
Хедър не чу думите на шерифа до края, нито пък видя кога той си тръгна. Беше казал това, за което бе дошъл и бързаше да обиколи останалите арендатори. Тя остана права няколко минути, после се строполи на пода в безсъзнание. В първия миг Кати си помисли, че заедно с баща си, губи и майка си. Но Каролин моментално се погрижи за нея и не след дълго лицето й възвърна цвета си. Не беше мъртва.
— Благодаря ти, господи! — прошепна Кати тихо, когато майка й отвори очи. — Какво щях да правя бе нея?
Сестрите й Джийн и Джоан заплакаха, когато майка й припадна и Кати се зае да ги успокоява.
Всичко се променяше със страшна бързина. Седмиците, които последваха смъртта на човека, който ги покровителстваше, бяха твърде неясни в спомените на Кати. Всичките им ценни вещи бяха разпродадени и те се преместиха в града, където Хедър започна продължително и безрезултатно търсене на работа.
Каролин Даниълс предложи да вземе всички у дома си, но Хедър отказа. В техния малък град работа се намираше много трудно, а Каролин все още нямаше никакви перспективи. Хедър прецени, че ще й е много по-лесно да направи избора си, ако е сама, отколкото с три деца в дома си.
Бяха й останали малко пари от тези, които Рамзи беше оставил преди да тръгне да воюва. Той си мислеше, че войната няма да продължи дълго. А беше изминала година, но краят й още не се виждаше. Хедър продаде всичките си бижута, подарени от него, заедно с по-ценните неща, от които тя и дъщерите й нямаше да се нуждаят. Нае две стаи в големия град, над някакъв железарски склад и семейство Маршъл се премести там през май на 1862 само с най-необходимите мебели.
С изключение на времето, прекарано при леля си Хети, Хедър никога не бе работила за прехраната си. Първо за нея се грижеше баща й, след това Хенри. Имаше добри намерения, но освен домакинска работа, не умееше нищо друго. Не можеше да приеме нито едно от предложенията. Войната беше намалила повечето семейства — мъжете не си бяха у дома. Там, където преди се предлагаше заплата, сега даваха само стая и храна за прислужване.
Тя опита да получи работа и във военната фабрика, но там търсеха грамотни работници. Опита и в болницата, но нямаше нужната квалификация за там.
Докато майка й търсеше работа, Кати гледаше в къщи сестрите си. И трите момичета имаха домашна работа, която трябваше да свършат, докато майката отсъстваше. Когато привършеха, те сядаха заедно да бродират красивите гоблени, които Хенри бе донесъл на Хедър за занимание в самотните часове, когато не можеше да бъде с нея. Сега гоблените запълваха дългите часове в които дъщерите му нямаше какво да правят.