Джон остана втрещен. Успя само да потърка зашлевената си буза.
— Тя е само една прислужница — мърмореше си той. — Предложих й неща, които никога не би имала. Защо, по дяволите, се дърпа така?
Ядосан, че не може да си отговори, той хукна след нея и я застигна до стълбите при крилото за прислугата. Хвана я за рамото и рязко я обърна към себе си.
— Ти, скъпа моя, имаш много да се учиш. Мислиш си, че ще те пусна да си отидеш? Е добре, трябва да те уверя, че съм те избирал дълго да запълниш празнотата в живота ми, а веднъж реша ли нещо, Господ ми е свидетел, то става.
Беше стиснал косата й и болезнено я опъваше.
— Имаш само един избор — да живееш с мен, докато ми омръзнеш. Ясно ли ти е? Отговори! — той изкрещя. — Погледни ме, дявол да го вземе!
Кати вдигна очи, сдържайки сълзите си. Беше го чула да й заповядва. Да, да й заповядва да стане негова любовница. Замълча. Наум го проклинаше за жестокостта му. Но нямаше да му позволи да я удари. О, не, не би му позволила.
Джон прие мълчанието й за съгласие. Хвана я за ръка и я отведе обратно в салона, където наля бренди в две чаши и й подаде едната. Кати я пое. Беше прекалено разстроена и несигурна, за да му откаже.
— За нашето споразумение — каза Джон с усмивка и вдигна чашката като при тост.
— Няма за какво да се споразумявам с вас, сър — отговори му Кати. — Ще остана тук с вас, понеже нямам друг избор. Но можете да бъдете сигурен, че при първа възможност ще избягам. Вие сте жесток и постъпвате непочтено. Иска ми се да ви затворят за това, което ми сторихте. Тогава може би ще разберете какво означава да бъдеш затворник. Не е приятно, повярвайте ми.
Кати отпи от силната напитка и дъхът й спря.
— Де да беше отрова — промълви тя достатъчно високо, за да може той да я чуе.
Джон се пресегна и грабна чашата от ръката й. Запокити я в стената. Думите й го вбесиха, но го увериха, че няма пред себе си марионетка, която да дърпа за конците според волята си. Тя щеше да се бори с него, но нямаше да спечели.
Той допи питието си, хвана я за лакътя и я отведе в хола.
— Тъй като аз заповядвам тук, бих искал да се оттегля, скъпа. Уморен съм и освен това копнея да те взема в прегръдките си.
Думите му й напомниха какво я очаква. Кати примигна. Беше му се отдала от неопитност, но втори път нямаше да загуби контрол върху сетивата си. Щеше да се подчини, но нямаше да отговори на страстта му, както предишната нощ. Щеше да бъде негова партньорка, но не и любима.
Джон я поведе мълчаливо по стълбите. Едва на последното стъпало той забеляза сълзите в очите й. Погледите им се срещнаха.
— Сълзите никога не помагат — каза той меко. — И освен това, ако помислиш малко ще разбереш, че всичко може да бъде както много хубаво, така и много неприятно. От теб зависи.
Той я прегърна и леко я целуна.
— Е, избра ли?
Кати преглътна сълзите си и мълчаливо влезе в спалнята му.
На следващия ден я преместиха от крилото на прислугата в стая, съседна на тази на Джон. Новото й положение не се оказа толкова смущаващо, колкото очакваше. Освен това бе открила, че може да се люби с Джон, без да отдава страстта си. А засега от това най-много се страхуваше.
Ако Джон отново я бе увлякъл в страстта си против намеренията й, щеше да се чувства унижена. Но тя достатъчно тежко бе изживяла слабостта си и си бе обещала, че никога повече няма да се остави да я увлече. Можеше да използва тялото й, но нямаше да позволи това да й доставя удоволствие.
Джон беше вложил цялото си умение да пречупи студенината й. Ако тя не бе споделила страстното му желание онази първа нощ, той моментално щеше да се откаже. Но реши, че с търпение и внимание ще успее да преодолее нейната резервираност. Знаеше, че ако не я беше предизвикал с действията си да се държи така, тя щеше да се поддаде на опитните му ласки. Запаси се с търпение. Положението, в което я бе поставил, нараняваше дълбоко изтънчената й чувствителност. Той трябваше да спечели доверието й, за да може тя да му прости обидата. А това можеше да стане, само ако не изгубеше търпение. Ако изобщо бе възможно, Джон реши, че именно той можеше да го направи.
Четиринадесета глава
април, 1865
Вестта за края на войната не развълнува особено Кати. След почти четиригодишни военни действия тя завърши с подписване на капитулацията от генералите Лий и Грант в една ферма край Апоматокс Корт, Вирджиния, на 9 април 1965 година.
Тя често мислеше за брата на Джон, Ричард. Питаше се какво ли ще почувства Мелиса, когато научи, че войната е свършила. Кати няколко пъти бе питала Джон защо не се е присъединил към армията, но той отклоняваше въпросите й с беглото обяснение, че тогава е бил в Англия и се е върнал малко преди Ричард да загине.