Долу се разхождаха няколко млади дами в различно напреднала бременност. В средата на градината имаше малък фонтан, около който бяха насядали момичета.
Висок ред дървета ограждаше парка. Нямаше изход направо към улицата. За да влезе през входа на сградата, човек трябваше да заобиколи отпред, при централните порти.
„Тук ще съм добре“ — помисли си Кати, докато изваждаше вещите от пътната си чанта. Не бяха много — само три скромни рокли, две от които бяха за топло време, а третата бе от дебел вълнен плат. Нямаше да се нуждае от нищо повече. Не предвиждаше срещи с никого, а и нямаше намерение да излиза извън оградата. Беше си взела и няколко парчета плат, за да си ушие рокля, когато наедрее.
Тъкмо свърши с подреждането на багажа и на вратата се почука. Тя леко я открехна. В коридора стоеше жена в сиво-бяла униформа. Лицето й беше бледо почти колкото облеклото.
— Извинете ме, госпожице Камерън — продума тя с тих, възглух глас. — Налага се да ви прегледа лекар. Той ви очаква, аз ще ви заведа при него.
Кати тръгна след нея и не след дълго се озова пред висок, доста внушителен мъж, около четиридесетгодишен. Той й зададе няколко въпроса за здравословното й състояние, както и за здравето на родителите й. Интересуваше се главно дали някой в семейството е страдал от туберкулоза или някаква друга неизлечима болест. След щателен преглед лекарят каза на Кати да очаква детето към края на декември. После я отведоха в канцеларията.
— Добър ден, госпожице Камерън. Аз съм Елизабет Хопкинс. Наричат ме Бети, надявам се, че вие също ще се обръщате към мен така. Моля, седнете.
Кати зае мястото пред бюрото и скръсти ръце в скута си. Бети Хопкинс беше малко след четиридесетте, с румено лице и топла усмивка. Беше доста пълничка, но явно този факт не я смущаваше ни най-малко. Носеше рокля, която би й стояла чудесно, ако беше по-слаба.
— Трябва да ви задам няколко лични въпроса, Катрин — започна тя свойски. — Моля, не се смущавайте. Просто такъв е редът.
— Да, госпожо — отговори Кати срамежливо.
— Ще трябва да ми кажете името на бащата за нашата документация — нареди тя делово.
Кати усети, че се изчервява и сведе глава да избегне погледа й.
— Първо, приемам, че не сте женена и фамилното ви име е Камерън. Така ли е?
— Да, госпожо.
— Хайде, скъпа, това е само формалност. Информацията ни е поверителна.
— Трябва ли обезателно да отговоря на въпроса ви, госпожо — попита плахо Кати.
— Е, не мога да ви принуждавам, но това ще ни е от помощ — каза тя, леко нервирана.
— Предпочитам да не отговарям сега — Кати не смееше да я погледне.
— Добре тогава, забелязах, че не сте попълнили имена на близки родственици за контакт в случай на нещастие или смърт. Има ли някакви причини за това?
Кати хвърли поглед към пращящото от здраве лице на Бети Хопкинс и рече искрено:
— Не попълних нищо, защото нямам семейство — всички са мъртви.
Беше помислила да впише името и адреса на госпожа Даниълс, но се бе отказала. Ако действително й се случеше нещо, тя би предпочела единствената й приятелка да не разбере за нейното падение.
— Разбирам — каза Бети и проследи с молива списъка от въпроси. — В състояние ли сте да платите за престоя си тук, скъпа госпожице?
— Ще бъда щастлива да мога — каза Кати малко разтревожено. — Ако не е прекалено скъпо. Нямам много пари.
— Сумата е доброволна, Катрин. Няма установени такси. Това е милосърдна организация, но някои млади дами тук могат да си позволят да ни подпомогнат финансово. Нашата молба е единствено да подкрепите някои от нашите фондове, ако имате тази възможност, за да продължим да съществуваме.
При мисълта, че не ще я отпратят поради липса на достатъчно пари, Кати си отдъхна.
— Колко бихме могли да получим за грижите си към вас, скъпа? — попита Бети Хопкинс мило.
Кати не знаеше какво да отговори. Не беше изхарчила нищо от малката сума спестени пари, освен тези за билета си по влака и за файтона до тук, но се надяваше да разполага с останалото, след като напусне дома, за да издържа себе си и детето, докато си намери работа. Естествено разбираше, че би било егоистично да задържи всичко за себе си и да се надява на грижите на чужди хора. Не можеше да излъже с колко пари разполага.
Тя беше готова да даде всичките си пари, но преди да отговори чувството й за практичност надделя над щедростта и тя предложи сто долара от ревниво спестяваните средства.