— Изглеждаш чудесно — подхвана Джон. — Щастлива ли си тук?
Тя не откъсваше поглед от пронизващите зелени очи срещу нея.
— Какво искаш? — попита, без да обърне внимание на въпроса му.
Джон извади носна кърпичка от джоба си. Избърса челото си и отговори безстрастно.
— Това, което искам, няма име. Защо избяга от мен? Защо не ме остави да ти помогна? Мислеше си, че не ме интересува какво ще стане с теб ли?
Кати не отговори. Можеше ли да му обясни страха, който я бе отдалечил с отчаяна бързина. Не й се искаше да се връща към този момент от живота си. Тя сведе очи и не продума.
Като не получи отговор, Джон продължи. Гласът му звучеше чуждо, рязко и безстрастно. Говореше така, като че ли това, което казва, няма никакво значение за слушателя му.
— Трябва да знаеш, че нищо от това, което тогава ти казах в бързината, не е така. Не съм искал да ти преча да родиш детето. Просто бях толкова изненадан… След като ми каза, че си решила, аз разбрах цялата жестокост на това, което бях поискал да сториш и дори се намразих, че ми е минала подобна мисъл, да не говорим за това, че ти бях наредил да ми се подчиниш. Господи, какво ли си си мислила за мен! Ако само беше изчакала да се върна!
Кати слушаше, но не му съчувстваше. Джон говореше несвързано и тя не вярваше нито на една думичка от приказките му. На него му беше все едно какво е станало с нея. Ако не беше така, той щеше да я търси, докато я намери.
Той се бе натъкнал на нея съвсем случайно и понеже не я бе сменил междувременно с някоя по-подходяща, беше решил да се извини. Без съмнение, той беше убеден, че тя се е подчинила на волята му и е абортирала. Вероятно щеше да опита да я убеди да се върне при него, за да замаже вината ни.
Тя го гледаше така, сякаш го вижда за първи път. Как беше оставила да падне в клопката му. Той само я бе докоснал и тя се беше разтопила! Разгневи се, но продължаваше да седи напрегнато и да слуша наглите му лъжи. Искаше да разбере, докъде може да стигне.
Джон стана от стола и отиде до прозореца.
— Изглежда, за Коледа все пак ще имаме сняг — промърмори той.
Явно целеше да се успокои. После отново се обърна и закова погледа си върху нея.
— Не знам откъде да започна. Когато се прибрах и видях, че си заминала, исках да убия родителите си, че са те пуснали. Бях твърдо решен да те намеря. Бях отсъствал само толкова, колкото ми бе необходимо, за да се осведомя, дали действително имам увреждания по наследство и как те ще повлияят на детето в случай, че ти би го задържала…
— След като се консултирах с няколко лекари, аз се убедих, че нямам причини да се безпокоя. Казаха ми, че шансовете бебето да е здраво и съвсем нормално са съвсем реални. Тогава това вече беше без значение. Бях разбрал, че независимо от това дали ще бъде нормално или не, аз нямах право да го лишавам от живот. Щеше да бъде мое и аз бих го обичал такова, каквото е…
— Обмислях и това, какво ще се случи с Шон и Джойс в случай, че детето се роди с умствени недостатъци, но разбрах, че е много глупаво от моя страна да мисля, че това би потресло Шон. Как би могъл да направи някаква връзка между умственото развитие на детето ми с факта, че не е мой истински баща? Започнах да се питам каква е причината за тези абсурдни разсъждения. И разбрах, Джойс беше посяла у мен чувството за вина и то просто се бе разраснало неимоверно. Бях реагирал спонтанно, искайки от теб да махнеш бебето, което щеше да ни сближи още повече, нищо повече. Да кажа сега, че съжалявам, искрено съжалявам за глупостта и недалновидността си, би било просто абсурдно.
Кати не каза нищо. Джон се приближи до кушетката и я дръпна да се изправи. Очите му я питаха, а тя не можеше да скрие обзелите я чувства.
— Нямаше нужда от тази операция, Кати — каза тихо той. — Да беше изчакала малко!
Той я притегли към себе си и зарови лице в косите й.
— Толкова ми се искаше да успокоя тревогите и страховете ти, особено след като знаех, че ти желаеш това бебе. И през ум не ми мина, че си толкова ужасена и ще избягаш при първата възможност.
Кати не помръдна. Стоеше като истукана, без да се вълнува от допира на тялото му. Той отпусна ръце и пак отиде до прозореца. Остана там, загледан в снега.
— Бях жесток и себичен — промълви Джон така тихо, сякаш говореше на себе си. — Когато най-сетне можеше да имам свое дете, аз разбрах, че след тези дълги години на терзания, ти си тази, която би могла да превърнеш в действителност най-голямата и мечта. И какво направих аз? Мили Боже! Аз съм луд!
Кати усети, че гневът й се стопява. Дали пък не беше сгрешила? Може би той й казваше самата истина? Думите му звучаха така искрено. Възможно ли бе да се преструва? Искаше да му вярва. Искаше да отиде до него и да го успокои. Едва се сдържа да не изкрещи, че не е убила детенцето и че то е живо, и толкова хубаво! Но все още не беше сигурна.