Беше толкова унила, че реши да изведе Торн на разходка по Пето авеню. Всичко бе красиво украсено за празника. Знаеше, че за Коледа навсякъде ще има много хора и затова се облече особено грижливо — новата пелерина от кафява овча вълна и подходяща рокля. Сложи си малка кадифена шапчица с пискюл, който висеше назад, а ярка оранжева кадифена панделка обточваше периферията и падаше върху гърба й.
Роклята и пелерината бяха подарък от самия Джоел Форбис. Кати много се учуди, че той е решил да направи такъв скъп подарък точно на нея. Шапчицата й беше подарък от съквартирантката й, на която Кати пък бе подарила шишенце парфюм.
Торн тъкмо се учеше да ходи. Сега, когато бе открил, че крачетата му могат да го заведат там, където сам желаеше да отиде, той отказваше да сяда в количката. Защо пък майка му трябваше винаги да определя къде да ходят?!
Времето бе чудесно за разходка. Падналият предишната нощ сняг се беше стопил и улиците бяха сухи. Не духаше студен вятър и слънцето грееше ярко от безоблачното небе.
Кати облече Торн в новите му дрешки, подарък за Коледа, и те потеглиха бавно ръка за ръка. Често спираха, за да разглеждат витрините. Свежият въздух беше чудесен и Кати се разведри. Торн се радваше на разходката заедно с майка си. Всички хора по булеварда бяха облечени празнично и Кати забеляза, че много тоалети са изделия на „Форбис Ексклузив“.
Когато приближиха ъгъла, Кати взе Торн на ръце. Вече бе тръгнала да пресече улицата, когато един покрит с черно покривало екипаж спря точно на пътя й. Тя се отдръпна уплашена назад. Вратичката се отвори и отвътре изскочи Джон.
За секунда погледът му ги огледа. От изумлението, изписано върху лицето му, тя разбра, че той никога не бе допуснал мисълта, че тя може да е родила детето му. Той я хвана за ръката, за да не побегне. По лицето на Кати не остана капчица кръв.
— Мили Боже! — той не беше на себе си. — Това… Възможно ли е… Това нашето дете ли е, Кати?
Говореше тихо, думите му едва се долавяха, а погледът му не се отделяше от красивото личице на Торн.
Кати не отговори. Тя сякаш беше парализирана. Само притискаше Торн към себе си.
Джон впери поглед в нея и потърси потвърждение в очите й. Изведнъж Кати почувства някаква опасност. Тя отстъпи и отговори сдържано:
— Не, сър, това не е нашето дете. Това е моето дете. Аз го родих и то принадлежи единствено и изцяло на мен.
Тя отблъсна ръката му и забърза напред с надеждата, че ще успее да се прибере, преди краката й да откажеха да я държат. Внезапно почувства, че е останала без сили. Не бе помислила, че може да види отново Джон. Ако знаеше, че той е все още в града, тя за нищо на света не би се осмелила да излезе на разходка със сина си.
Мислите й блуждаеха. „Той може да ни отвлече и двамата, и аз не бих могла да направя нищо, за да го спра — тя беше почти обезумяла. — Трябва незабавно да се прибера и да заключа вратата!“
Тя събра сили и почти затича обратно към дома си. Но Джон бързо я настигна и застана пред нея.
— Моля те, Кати, моля те! — започна той. — Почакай за минута! Защо искаш да избягаш? Страхуваш се, че мога да нараня теб или детето? Защо се боиш толкова от мен?
Кати мълчеше и той я погледна с гореща молба в очите.
— Нека само за миг да погледна сина си, моля те! После, ако пожелаеш, може да си отидеш. Няма да те спра. Моля те, Кати!
Кати въздъхна. Не можа да устои на мъката в гласа му. Искаше й се да избяга, но не можеше да му откаже да погледне собствения си син.
В живота си досега Джон не се бе молил на никого и за нищо. Той винаги вземаше това, което бе пожелал. Какво бе предизвикало тази внезапна промяна?
Торн се размърда в ръцете на майка си. Искаше да го пусне на земята, за да ходи сам. Кати лекичко го притисна до себе си и нежно започна да го убеждава да бъде търпелив. Джон протегна ръце към него и Кати му позволи да го вземе. Изведнъж реши, че най-важното нещо в момента е да види как бащата ще приеме детето си.