Няколко минути Джон мълчаливо гледаше Торн. Когато най-после се обърна към Кати, очите му преливаха от нежност и обич. Той сияеше. Тя усети буца в гърлото си.
— Наистина ли е наш? — прошепна Джон. — Възможно ли е това съвършено дете да е създадено от мен?
Кати отново се изплаши. Тя взе Торн от ръцете му, без да продума. Мина й през ума, че той може да й го отнеме. Дали можеше да получи права над него по съдебен ред? Той имаше пари! Как щеше да се бори с него? На всичкото отгоре детето носеше неговото име. Ако той си наумеше да вземе Торн със себе си в Сийл Харбър, тя нямаше да бъде в състояние да се противопостави.
Сърцето й заби лудо. Усети, че се изпотява въпреки студеното време. Джон можеше така да я принуди да го последва и тя щеше да бъде негова собственост до края на живота си.
Внезапната мисъл да се върне в Мейн с него, за да гледа как сина й расте и в някой злощастен ден да научи истината, я смрази. Не, той нямаше да успее да й отнеме детето и да я натовари с безкраен тормоз! Това дете беше нейно и щеше да остане само нейно!
Кати не тръгваше. Само намести Торн по-удобно. Когато накрая проговори, гласът й беше тих и решителен.
— Да, Джон, той наистина е създаден от теб. Само заченат от теб. И не се заблуждавай! Независимо от това, че носи твоето име, той е абсолютно и категорично мой! Ти нямаш никакво право над него и той няма да научи никога, че ти си негов баща. Разбираш ли ме добре? — попита тя, но не изчака отговор.
Джон се усмихна, без да каже дума. После възкликна.
— Господи, колко си се променила след раздялата ни? Преди беше мила и срамежлива. Аз ли те направих такава? Какво се е случило с момичето, което познавах?
Кати го гледаше предизвикателно. Отговори му с цялата злоба, на която бе способна.
— Това момиче е мъртво. Ти го уби, точно както си беше наумил. А сега, отдръпни се от пътя ми, трябва да се приберем. Торн може да настине.
Джон й препречи пътя с ръка.
— Торн? Така ли си нарекла нашия син?
— Моят син! — поправи го Кати. — Да, казва се Торн. Кръстих го на моя дядо. Той е мой и ще остане мой. Надявам се, че няма да оспорваш това, Джон — добави тя като го гледаше право в очите. — Защото, ако се опиташ, ще трябва да ме убиеш, за да не те убия аз!
Беше го победила. Разбра по погледа му. Щеше да я пусне да си отиде, без да й създава затруднения. Той беше срещнал достоен противник. Най-после беше осъзнал, че Кати не е вече наивното малко девойче. Вече не можеше да прави с нея каквото си искаше, както преди. Трябваше да потърси друг начин, за да се наложи.
— Няма да ти противореча, Кати — каза Джон тихо. — Нямам причини да го правя. Желая те, но не бих те насилил да се върнеш при мен, ако това ще те направи нещастна. Вече ти причиних повече болка и страдание, отколкото съм предполагал. Съжалявам, че не бях до теб, когато си имала нужда от подкрепата ми. Но не защото не съм се опитвал да те намеря. Търсих навсякъде, но Катрин Маршъл сякаш беше изчезнала от този свят.
Той сведе поглед и взе ръката й в своята. Приближи я към устните си. После я целуна нежно и я пусна.
— Довиждане — прошепна Джон.
— Довиждане — гласът на Кати звучеше по-меко.
— Той е прекрасен! — каза Джон и се прокашля. — Всеки мъж би се гордял с него. А ти, скъпа моя, си жената, която всеки мъж търси, но единици я намират. Съжалявам единствено, че не те срещнах тогава, когато бих могъл да ти предложа живота, който заслужаваш. Не те обвинявам, че отказваш трохите, останали на трапезата ми. Ти си прекалено добра за мен.
Кати се трогна от болката и съжалението, които проличаха от думите на Джон. Отдъхна с облекчение, когато разбра, че няма да се наложи да воюва за Торн, но отново се оказа разкъсвана от чувства, които бяха толкова противоречиви, че тя се запита дали наистина е постъпила правилно.
Обърна се и бързо се отдалечи. Малко след това пусна Торн на земята и двамата, хванати за ръце, тръгнаха към къщи.
Вече у дома, Кати се предаде на обзелата я слабост. Тя отведе детето при възпитателката и го остави на грижите й. Върна се и прекара останалата част от деня в леглото.
На сутринта беше трескава, болеше я цялото тяло, а главата й щеше да се пръсне от болка. Извикаха лекар, който й предписа лечение и пълна почивка. Страдаше, че няма да може да отпразнува първия рожден ден на Торн, но беше толкова болна, че не можеше да се надигне от леглото.
Изпи всички предписани лекарства, въпреки че острите болки бяха попреминали. Но продължи да бъде отпаднала. Нямаше нужда да й казват какво й е. Тя и сама разбираше, че не тялото, а душата й боледува. Пред нея се бе разкрила поредната възможност да бъде щастлива с Джон, но тя нямаше смелостта да я приеме. Сега вече бе сигурна, че няма да го види никога повече. Разбра го от начина, по който се бе сбогувал. Тя го бе принудила да се оттегли и той й бе позволил да го победи.