След като всичко бе уредено, тримата отплаваха за Европа.
Детективите от бюро „Пикъртън“ действаха много енергично. Само за няколко дни те откриха, че Кати бе живяла в Съдърууд три месеца и бе наследила голямо богатство. Те научиха също, че тя се е качила на влака за Ню Йорк заедно с детето и още една жена, Каролин Даниълс. По време на престоя си в Седърууд Катрин Маршъл и детето са живели при нея. Но след Ню Йорк следата се губеше.
Билетите, които Кати закупи от корабната компания, бяха ангажирани и платени под името Рамзи. Тъй като нямаше истинско фамилно име, тя бе решила, че това ще свърши работа, както и всяко друго, а и така щеше да бъде по-трудно да бъде проследена. Всъщност, името Рамзи беше просто нейна прищявка и Джон нямаше как да го знае. И предишния път се беше скрила от него с промяна на името си.
Когато госпожа Даниълс, Кати и Торн пристигнаха в Париж, денят беше прекрасен и те останаха очаровани. Госпожата сподели, че мъжът й бил роден в коневъдна ферма в Шотландия и все още там има живи негови роднини. Без щедростта на Кати тя никога не би имала възможността да ги посети. Тя бе решила да види дома на Даниълс в Шотландия след престоя в Париж. Кати и Торн щяха да я придружат.
След първата кратка разходка из града Кати вече не беше сигурна дали въобще ще пожелае да заминат за Шотландия. Убедена бе, че Париж никога няма да им омръзне.
Купиха нови дрехи за всички, а Кати нае апартамент в най-добрия хотел. Всеки ден ги очакваха нови, вълнуващи приключения и те почти не се спираха да починат, дори когато бяха капнали от умора. За тези, които имаха парите да си го позволят, забавлението нямаше край.
Дори Торн, прекалено малък за да разбира и да се радва на това, което двете жени можеха да оценят, се смееше непрекъснато, доволен от вниманието, с което майка му го обграждаше по цели дни.
Времето летеше и, въпреки че дните бяха запълнени със събития, Кати започна да будува през нощта. Не можеше да заспи часове след като си легнеше. Колкото и да се опитваше да не мисли за Джон, образът му се промъкваше в съзнанието й и тя се улавяше, че го желае до себе си. Запозна се с неколцина млади мъже от добри семейства, но те не я интересуваха. Нито един от тях не можеше да се сравни с образа на Джон, който тя пазеше в представите си.
Тя си забрани да мисли за причините, поради които бе избягала, за да не си спомня предишните страхове и неприятности. Всичко, което й остана като спомен, бяха неговата нежност и вниманието към нейните чувства. По време на любовта им той се беше отнасял мило и грижливо към нея и сега тя усети остро липсата на компанията му, въпреки всички приятни неща, които я заобикаляха.
Знаеше, че може да обвинява единствено себе си за това, че той не е при нея в този момент. Той й бе предложил да заживеят заедно, но тя категорично бе отказала. Когато той й бе предложил, тя не желаеше отново да му стане любовница, но сега би приела дори тази роля, само да можеше да го има до себе си.
Трябваше да се бори с изкушението да му напише писмо, в което да му разкаже за наследството и пътуването си до Париж. Вместо това обаче тя повторно писа на господин Форбис, за да му благодари за любезността, която бе проявил към нея. Прибави и адреса си в Париж с молба да й пише, ако реши да пътува до Франция и да закупи от Париж кройки и платове. Щеше да се радва да го види. Освен това щеше да бъде много щастлива да му помогне в избора.
Макар самата тя да не си признаваше, госпожа Даниълс добре разбираше, че Кати пише на господин Форбис, за да може той да съобщи на Джон адреса й в случай, че я потърси. Тя се питаше дали след последната им среща той се е опитвал да я открие и дали е получил писмото, което беше оставила за него, когато напускаше Ню Йорк. Оставаше й само надеждата, че той няма да послуша съвета й да я забрави.
Кати нае двама учители — за себе си и за Торн. Знаеше, че момченцето е още твърде малко за истинско учение, но тя знаеше колко ценно е човек да бъде образован и реши да започне отрано, за да стане Торн един ден истински джентълмен.
В тишината на нощта, когато госпожа Даниълс и Торн спяха тихо в съседните стаи, Кати падаше на колене да благодари на Бога за всичко, което беше получила. Тя вече имаше много, но без човека, когото обичаше, то нямаше стойност за нея.
Госпожа Даниълс я наблюдаваше и виждаше, че е неспокойна, но не казваше нищо. За болестта на Кати имаше само един лек, но нито един от мъжете, с които се бе срещала, не й хареса толкова, че да приеме повторна покана. Ако Джон действително бе загубен за Кати, възрастната госпожа знаеше, че трябва да мине много време, преди тя да се примири със загубата и да започне отново.