Тя чакаше търпеливо — по-скоро с примирение, отколкото с оптимизъм, а броячът вече сочеше едноцифрени числа. Човешкото й тяло я изпълваше с емоции, с инстинкти, оплетени със съзнанието й така, сякаш бяха неразделими. Обзе я страх от неизвестното… Тялото й се молеше, ако не да оцелее, то поне някой да го помни с любов…
Тогава Ела също се помоли — никога да не забрави какво е научила тук от съществуването си като човешка жена на планетата Земя, а именно това, което прави важна дори една-единствена крехка брънка живот…
Джейк. Сбогом, Джейк!
Когато броячът стигна нула, Ела се пусна и пропадна в ядрото на кораба. Оръжието се детонира и изведнъж всичко стана бяло… открадна зрението й, формата й, мислите й… всичко се сля в ослепителна верижна реакция в ядрото, която превърна кораба в звезден прах…
Извънземният кораб експлодира във въздуха. Небето се озари от огнено кълбо, което светеше по-ярко от слънцето, а след това невидима стена от звук като че разцепи небето и земята.
За един безкраен миг цялото небе побеля, след това бавно избледня, малко по малко, и накрая корабът изчезна… Небето отново беше тъмносиньо и безоблачно. Слънцето си беше на мястото — единствената звезда, която има значение.
И Ела…
Джейк наведе глава и се обърна, защото не искаше Долархайд да види болката, която го изпълни. Усети дланта на Полковника на рамото си — да го подпира, да го подкрепя, да го успокоява, сякаш Удроу Долархайд знаеше точно какво е това чувство.
Внезапно Джейк се запита какво правеше Долархайд в подземния свят на извънземните след като всички пленници бяха освободени. Стори му се, че единствената причина би могла да е, защото той и Ела още не бяха излезли…
Долархайд е дошъл да ми спаси живота.
Докато двамата мъже стояха рамо до рамо и гледаха в тихо изумление заедно с всички оцелели края на света, нещо затопурка по шапките им като дъжд. Нещо падаше от небето… и блещукаше. Джейк изпъна длан и тя се напълни със златен прашец.
Долархайд започваше да блести на слънчевата светлина. Дрехите на Джейк също. Той отръска покритата си със злато ръка. Видя, че без палто Долархайд прилича много на него — тъмна жилетка и панталони, светла риза, шапка, покрита с кръв и пръст… и златен прашец.
Можехме да сме братя.
Ненадейно Джейк се разсмя. Той се запревива от смях и се смя, докато от очите му не потекоха сълзи и не западаха по сухата земя като дъжд. Те тупваха в праха и изчезваха както всички сълзи — от радост, мъка, скръб или болка — винаги изчезват в пустинята.
Сълзите още се търкаляха по бузите на Джейк, когато той вдигна глава. Но очите му бяха празни като небето, а лицето — пресъхнало като пустинята.
Долархайд го гледаше, все едно наистина е полудял.
А може и да съм… но след такъв ден, кой е луд и кой не е?
Джейк си пое въздух — дълбоко и пресекливо, обърса лице с ръкава си, заключи чувствата си и бавно се наведе да вдигне пушката на Долархайд. Нещо го бе накарало да я задържи.
Подаде я на Полковника.
— Добро оръжие — каза той като едва сега забеляза странната украса на приклада.
Прилича на пушка на апач. Апачите толкова много обичаха „Уинчестър“ от 66-а, че си имаха име за нея: „Жълтото момче“, защото гнездото й за куршуми бе със златист цвят.
Долархайд само поклати глава.
— Благодари на Черен нож, ако го видиш…
Джейк се поусмихна, както и Долархайд.
Двамата заедно излязоха от дерето и се отправиха към хребета, където се бяха събрали повечето оцелели.
Пленниците, освободени от Джейк и Ела, стояха скупчени един в друг, обнадеждени, но още несигурни. Оцелелите от битката — и бели, и апачи — с лица, излъчващи надежда да намерят изгубените си близки, вървяха към тях.
Док се затича към Мария, а очите му се озариха, когато и тя се запрепъва към него със сълзи по лицето. Той я прегърна и целуна всяка нейна сълза.
Емет се запровира през тълпата и изтича при дядо си.
— Дядо! — прегърна го момчето. По лицето на шериф Тагарт премина тръпка на радост и объркване, а Емет го погледна и рече: — Ти си жив!… Аз съм!