Дончо Цончев
Кавалерите
На Геле. Той знае защо.
А сега, уви, ще научат и читателите.
Те се появиха в кафенето на луксозния хотел така, че след десет секунди всички бяха ги забелязали и вече говореха само за тях. Единият носеше американска шапка с огромна периферия и приличаше на Джон Уейн. Под брадичката на другия се бе разперила голяма папионка на точки — нещо в маниера и държанието му напомняше силно Джон Траволта.
Без да бързат, тези мъже се настаниха на масата, откъдето някой им махна с ръка. Поръчаха кам-пари и по едно остро късо кафе за всички. По една кутия „Дънхил“. По един сандвич…
— Моля да ме извините — каза сервитьорът, — но тук сандвичи не сервираме.
Джон Уейн му даде знак да се наведе и нещо му прошепна на ухото. Сервитьорът кимна и се отдалечи. Докато изпушат по една цигара и разменят някоя дума, сандвичите се появиха.
Другите на масата бяха трима и, общо взето, всички се познаваха. Даже този, който бе махнал с ръка на кавалерите, знаеше името на единия от тях, защото бе казал още тогава: „Къде си ти бе, Геле?“
— Това кампари взе да ми досажда — въздъхна Джон Траволта с папионката.
Джон Уейн щракна с пръсти и сервитьорът въпросително застана край него.
— По едно уиски — каза огромната периферия. — За всички. Ти знаеш какво.
Един от тримата заварени рече:
— Ама…
Малкият човек с голямата папионка само вдигна ръка, а другарят му с нотка на отчаяние заяви, че ще го обидят.
Дойдоха две хубавици и казаха „добър ден“. Един от заварените на масата скочи да им търси столове. Но Джон Уейн и Джон Траволта вече бяха прави и изискано посочваха на дамите свободните собствени места.
Сервитьорът се намеси, за да направи нещата удобни за всички, и след малко вече се знаеше, че дамите са просто Мая и Крус.
— Извинете — попита Джон Траволта, — това Крус малкото име ли е или фамилното?
Дамата погледна за миг онзи, който ги бе поканил, и бавно дръпна от дългата си кафява папироса.
— Да — каза погледнатият.
Джон Траволта чакаше отговора търпеливо, но онзи го бутна с крак под масата, кимна му и повтори:
— Да.
Джон Уейн се засмя и се опита да извини своя приятел за любопитството. Той така правел, милият, винаги, когато нещо силно го впечатлявало. Мъж, жена, предмет, растение — нямало значение какво. Просто започвал да разпитва. Изгубвал най-добрия си тон, защото се увличал. Но това е човешко, нали. Както в онзи виц, където петелът срещнал змията — знаете ли го?
— Не — каза онзи от мъжете на масата, който през цялото време досега беше мълчал.
Големият човек с шапката, приличен на артиста Джон Уейн, разказа вица на всички и те се смяха. След това се опита да поръча по още едно уиски на глава, като преди това се информира за предпочитанията на дамите. Но срещна категоричната любезна съпротива на Погледнатия, който просто стана и след като хлътна в близкостоящите тъмноцветни отблясъци на Корекомчето, донесе тумбеста бутилка с черен етикет.
— На такова място прилича да има пиано — каза Джон Уейн сантиментално, когато сред изисканото веселие половин час по-късно някой от масата тихичко бе започнал да пее.
— То има — каза онзи, който до вица за петела и змията бе мълчал. — Само трябва да се преместим на мецанина.
Всички одобриха идеята да се преместят на мецанина и го сториха.
С влизането в тази разкошна зала, където клиентите бяха само двама японци и един екваториален човек, Джон Траволта седна пред пианото и мощните, но нежни звуци се разляха в стаения околен лукс. Бързо се разбра, че този човек свири като факир. Сервитьорките, които в момента нямаха особена работа, също се бяха захласнали в музиката на живо и после ръкопляскаха заедно с другите. Единият от японците се засмя. Екваториалният човек едва удържаше танца в дългото си кокалесто тяло. Стана страхотно гот, всичко. Дойдоха още две момичета и се огледаха къде да седнат. Погледнатият и Мълчаливият се погледнаха мълком. Но докато вземат някакво решение, Джон Уейн вече бе при новите момичета и нещо преговаряше с тях.
След една минута той ги представи на масата: Златка и Сичето.
— Моля да ме извините — каза Джон Траволта, който бе оставил за малко пианото, да се подкрепи с кафе и цигара. — Но това Сичето от Сийчето ли идва или от нещо друго?
Сичето погледна Джон Уейн и бавно запали цигара, а той отговори на своя приятел вместо нея:
— Да.
Крус се засмя силно. Мълчаливият изведнъж хвана с две ръце лицето на Мая и я целуна по челото.
— О! — каза тя.
Джон Траволта този път само обясни на Сичето, че когато срещне нещо много хубаво, независимо дали то е мъж, жена, предмет, растение — започва да губи най-добрия си тон и да задава въпроси например като този, който вече беше задал, или пък като този сега: „Искате ли да потанцуваме?“