Виждаше въоръжените часови, които обхождаха периметъра си. Черна палатка.
Четирима мъже се изкачваха по стълбите към верандата, движеха се бързо…
Трескаво нагласи мерника. Нямаше време да нагласява подпора, на която да постави пушката, и тогава да заеме позиция. Сложи оръжието на рамо и погледна през мерника. Не беше идеално и щеше да има само една възможност за изстрел, преди да се прости с прикритието си, затова нямаше право на грешки…
Оглеждаше ги отпред назад, докато се приближаваха към вратата на хижата.
Едър тъмнокос мъж със слушалка в ухото.
По-нисък, по-слаб, също със слушалка в ухото.
Президентът мина между двамата и влезе в хижата.
Следван от нисък мъж със слабо телосложение и сплъстена тъмна коса…
Това той ли беше?
Той ли беше?
Да.
Секунда да вземе решение.
Дали да стреля?
ГЛАВА 75
Хванах Оги за ръка и го повлякох в хижата. Зад нас Алекс и Джейкъбсън влязоха и затвориха вратата.
Отведох Оги в дневната и го накарах да седне на дивана.
— Донеси му вода — казах на Алекс.
Оги седеше на дивана със замаян и обезумял вид.
— Тя… не искаше… това — прошепна той. — Не би… искала това…
Алекс се върна с водата. Протегнах ръка.
— Дай на мен — казах.
Приближих се до Оги и го напръсках с вода по лицето, намокряйки косата и ризата му. Той се сепна стреснато, разтърси глава, седна изправен.
Наведох се към него.
— Нали беше честен с мен, момче? От теб зависи много.
— Аз… аз… — Погледна ме, вече съвсем различен, изплашен не само от обстоятелствата, но и от мен.
— Алекс — казах, — покажи ми записите от щаба.
— Да, сър.
Алекс извади от джоба си телефона, натисна бутон и ми го подаде. Показаха се кадрите от охранителните камери в щаба, виждаха се Кейси на телефона, Девин на компютъра, другите технически гении, които работеха на лаптопи и чертаеха на бяла дъска.
— Погледни тук, Оги. Да виждаш някой от тези хора да се е предал? Не. Ужасени са, всички до един, но не се предават. Та нали ти, по дяволите, намери вируса. Направи онова, което най-добрите ми хора не успяха да направят в продължение на две седмици.
Оги затвори очи и кимна.
— Съжалявам.
Сритах обувките му и го разтърсих.
— Погледни ме, Оги. Погледни ме!
Погледна ме.
— Разкажи ми за Нина. Каза, че не е искала това. За какво говореше? Не е искала да съсипе Америка, така ли?
Оги сведе поглед, поклати глава.
— Нина беше уморена да бяга. Казваше, че от страшно много време бяга.
— От грузинското правителство ли?
— Да. Грузинското разузнаване я преследваше. Веднъж в Узбекистан за малко да я убият.
— Добре, хубаво, била е уморена да бяга. Какво искаше? Да живее в Америка?
Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Лиз Грийнфийлд. Отклоних позвъняването и отново прибрах телефона в джоба си.
— Искаше да си отиде у дома — каза Оги.
— В Грузия, така ли? Където са я издирвали за военни престъпления?
— Надяваше се, че вие бихте… помогнали.
— Искала е да се намеся. Да помоля Грузия да й даде амнистия. Като услуга към Съединените щати.
Оги кимна.
— Не мислите ли, че Грузия би предприела подобна стъпка при тези обстоятелства? Ако Америка е в опасност, а един от съюзниците й — особено такъв, който може да я използва като приятел, когато руснаците са на границата, — не би ли се съгласил да й направи услуга?
Вероятно щяха да я направят. При достатъчен натиск от моя страна, ако обясня напълно ситуацията — ами да, бихме могли да измислим нещо.
— Искам да се уверя, че съм разбрал всичко правилно — казах. — Нина е помогнала на Сулиман Синдурук да създаде вируса.
— Да.
— Но не е искала да унищожи Америка с него?
Той замълча за миг.
— Трябва да разберете Сули — каза той. — Начина, по който действа. Нина създаде удивителен вирус. Унищожителен, неуловим вирус чистач. Аз работих, както бихте могли да се изразите, по другата част от задачата.
— Бил си хакерът.
— Да. Трябваше да вкарам вируса в американските системи и да го разпространя повсеместно. Но позициите ни бяха… както вие бихте казали, разделени.
Май започвах да схващам.
— Тя е създала изумителен вирус, но не е знаела точно за какво ще бъде използван. А ти си разпространил вируса из американските сървъри, но не си знаел точно какво разпространяваш.