— Тя какво ти каза за източника си?
— Вече неведнъж отговарях на този въпрос…
— Пак отговори. — Сграбчих го за рамото. — И не забравяй, че съдбите на стотици милиони хора…
— Не ми каза! — рязко и пискливо отговори той, видимо разстроен. — Каза ми, че трябва да знам кодовите думи „Тъмни векове“, попитах я как ги е научила, а тя отвърна, че няма значение, по-добре било да не знам, така и за двама ни било по-сигурно.
Не откъсвах поглед от него, мълчах, оглеждах лицето му.
— Дали съм подозирал, че се е свързала с високопоставен човек във Вашингтон? Естествено, че точно това подозирах. Да не съм идиот! Но това ме успокои, не ме притесни. Означаваше, че имаме невероятен шанс за успех. Доверих й се. Тя беше най-умният човек, когото съм…
Задави се, думите му останаха недовършени.
Телефонът ми отново иззвъня. Отново Лиз от ФБР. Пак пренебрегнах обаждането.
Поставих ръка на рамото му.
— Искаш ли да почетеш паметта й, Оги? Тогава направи всичко по силите си, за да спреш вируса. Хайде. Сега е моментът.
Той пое дълбоко дъх и се надигна от дивана.
— Така ще направя.
Щом Оги вече не можеше да ме чуе, вдигнах телефона на ухото си.
— Слушам те, Лиз.
— Господин президент. Мобилните телефони на Нина във вана.
— Да. Каза, че са били два, нали?
— Да, сър, един у нея и друг, открит под пода в задната част.
— Добре…
— Сър, скритият в задната част на вана — все още не сме го разкодирали. Но най-накрая намерихме кода за телефона, който е бил в джоба й. Има съобщения, дошли от другата страна на океана, които са особено интересни. Отне много време да бъдат проследени, защото са обиколили три континента…
— Лиз, Лиз. Давай накратко.
— Мислим, че го открихме — обяви тя. — Ние мислим, че научихме местонахождението на Сулиман Синдурук.
Дъхът ми секна.
Втори шанс след Алжир.
— Господин президент?
— Искам го жив — казах.
ГЛАBA 77
Вицепрезидентът Катрин Бранд седеше тихо, свела поглед, осмисляйки чутото. Дори на компютърния екран със спорадичното жужене или треперене на картината тя изглеждаше готова за поява по телевизията, със силен грим от участието си в „Среща с медиите“, облечена в елегантен червен костюм и бяла блуза.
— Това е почти… — вдигна поглед към мен.
— Невъобразимо — помогнах й. — Така е. Далеч по-лошо е, отколкото си представяхме. Успяхме да осигурим защита на армията, но в други области на федералното правителство и частния сектор пораженията ще бъдат катастрофални.
— А Лос Анджелис… е бил примамка.
Поклатих глава.
— И аз така предполагам. Планът е хитър. Искали са най-добрите ни технически специалисти да заминат на другия край на страната, да се опитат да разрешат проблема с пречиствателната станция. А когато вирусът се задейства, ще бъдат отрязани — без достъп до интернет, без телефони, без самолети, без влакове. Най-добрите ни хора ще останат на Западното крайбрежие, на хиляди мили от нас
— А аз чак сега научавам какво се случва в страната ни и всичко, което правите, въпреки че съм вицепрезидент на Съединените щати. Защото вие ми нямате доверие. Аз съм един от шестимата, на които нямате доверие.
Образът й не беше достатъчно чист, за да преценя реакцията й. Надали човек се радва, когато научи, че шефът му, главнокомандващият, го счита за предател.
— Господин президент, наистина ли мислите, че бих направила подобно нещо?
— Кати, не би ми дори хрумнало, че можеш да го направиш. Нито за теб, нито за Сам, нито за Брендан, нито за Рот, нито за Доминик, нито за Ерика. Но един от вас го е направил.
Това беше положението. Сам Хейбър от Департамента за вътрешна сигурност. Брендан Мохан, съветник на президента по сигурността. Родриго Санчес, председател на Комитета на началник-щабовете. Секретарят по отбраната Доминик Дейтън. И директорът на ЦРУ Ерика Бийти. И вицепрезидентът. Моят кръг от шестима души, всичките под подозрение.
Катрин Бранд не каза нищо, все така беше цялата в слух, но беше изгубила концентрация.
Алекс влезе и ми подаде бележка от Девин. Лоши новини.
Когато се обърнах отново към Кати, тя изглеждаше готова да ми каже нещо. Досещах се какво ще чуя.
— Господин президент — каза тя, — щом ми нямате доверие, единственото, което ми остава, е да си подам оставката.
ГЛАВА 78