— Отряд „Две“, статус — извика командира.
Отряд „Две“ бяха четиримата мъже на покрива.
— Отряд „Две“ на червена позиция.
Двама от войниците на КСК се подготвиха да се спуснат от покрива на балкона отдолу. Другите двама оставаха на покрива, готови да действат в случай на опит за бягство.
„Няма да има никакво бягство — знаеше Кристоф. — Този тип е мой.“
Това щеше да е неговият Бин Ладен.
В слушалката си чу думите на командира:
— Отряд „Три“, потвърдете брой и разположение на целите.
Отряд „Три“ беше безшумният хеликоптер отгоре, който използваше сензор за топлина, за да определи броя на хората на нивото на апартамента на последния етаж.
— Пет цели, командир — дойде отговорът. — Четири в апартамента, събрани в предната стая, и един на балкона.
— Пет цели, потвърдено. Отряд „Едно“, минете към жълта позиция.
— Отряд „Едно“ минава към жълта позиция. — Кристоф се обърна към мъжете си и кимна.
Вдигнаха оръжия. Кристоф бавно завъртя дръжката на вратата към стълбището, след това внимателно, но бързо я отвори с прилив на адреналин.
Коридорът беше пуст, тих.
Бавно тръгнаха напред, дванайсетте вървяха приведени, с вдигнати оръжия, стъпваха премерено, за да сведат до минимум шума от стъпките си по дебелия килим, плъзгаха се към единствената врата вдясно. С изострени сетива Кристоф улавяше топлината и енергията на хората зад себе си, лимоновия мирис, който идваше от килима, чуваше тежкото дишане зад гърба си и приглушения смях от другия край на коридора.
Осем метра. Шест. Адреналинът бушуваше във вените му. Сърцето му биеше лудо. Но запазваше равновесие и беше изпълнен с увереност…
Щрак, щрак, щрак.
Завъртя глава вляво. Шумът беше тих, но отчетлив. Малка кутия на стената, термостат…
Не, не беше термостат.
— Мамка му! — изруга той.
ГЛАВА 82
Сулиман запали цигара и погледна телефона си. Нищо ново на международния фронт. Изглежда, имаше някакви проблеми с водата в Лос Анджелис. „Американците дали клъвнаха на това“, зачуди се той.
В апартамента Хаган грабна сребриста купа от масата с храна и повърна в нея. Сигурно му беше зле от скъпото шампанско, реши Сули. Хаган може и да беше бог в писането на кодове, но в пиенето от край време не го биваше…
От телефона на Сули се чу пронизително пиукане, тон, който беше запазен само за едно.
Нахлуване. Датчикът в коридора.
Ръката му инстинктивно посегна към пистолета под мишницата, онзи, в който имаше един патрон.
Беше се зарекъл, че няма да го заловят жив, не би допуснал да бъде затворен, разпитван, пребиван, заливан с вода и принуден да живее като скот. Предпочиташе да си отиде по своите правила, да опре пистолета под брадичката си и да дръпне спусъка.
Но никога не се беше залъгвал, въпреки всичките си заричания, че в крайна сметка неизбежно се стига до мига на истината. И се питаше дали ще му стигне смелостта да го направи.
ГЛАВА 83
— Изпържиха ни! — дрезгаво прошепна Кристоф. — Отряд „Едно“ минава към зелена позиция.
— Минете към зелена позиция, отряд „Едно“.
След като безшумното и тайно промъкване вече беше безсмислено, мъжете се втурнаха към вратата, групираха се в две крила, петима от двете страни, двама отзад с разбивана, готови да нанесат удара.
— Целта на балкона влезе в апартамента — съобщи водачът на третия отряд от хеликоптера със сензора за топлина.
Той е, разбра Кристоф, и се приготви.
Разбиха вратата с мощен тласък. Тя се откачи от пантите, падна към апартамента като висящ мост с прекъсната верига.
Войниците, които бяха най-близо до вратата от двете й страни, хвърлиха вътре зашеметяващи гранати и бързо се дръпнаха от прага. Секунда по-късно гранатите се взривиха с разтърсващ и оглушителен взрив и силна, ослепителна светлина.
За пет секунди обитателите щяха да бъдат слепи, глухи и замаяни.
Едно, две. Кристоф влезе първи, докато бялата светлина се разсейваше и още ехтеше от експлозиите.
— Не мърдай! Не мърдай! — извика той на немски, а един от хората му извика същото на турски.
Огледа стаята, завъртя глава навсякъде.