Пушката ми не се виждаше никаква. Опитах се да раздвижа дясната си ръка. Опитах се да се претърколя. Но не успях. Оръжието ми под мишницата беше затиснато под тялото.
Не можех да помръдна. Ключицата ми беше счупена, рамото ми беше изкълчено, ръката ми приличаше на счупен крайник на кукла, затисната от тялото ми.
Оставаше ми само едно — не можех да направя друго, — да лежа съвършено неподвижно и да се надявам, че когато иракчаните дойдат за наградата си, ще решат, че вече съм…
Чакай.
Улових ръката на Ноя. Тя подскочи изненадано.
Без да й кажа и дума повече, хукнах по стъпалата към щаба. Кейси почти скочи от стола си, когато видя изражението ми.
— Какво? — попита тя.
— Не можем да убием това нещо — казах. — И не можем да се справим с поразиите, които ще натвори.
— Точно така…
— Ами ако го преметнем? — попитах.
— Преметнем…
— Каза, че когато човек изтрие файлове, те стават неактивни, нали?
— Да.
— А вирусът пренаписва активните файлове, нали? Така каза.
— Да. Тогава…
— Тогава ли? — Втурнах се към Кейси и я сграбчих за раменете. — А ако се престорим на умрели?
ГЛАВА 91
— На умрели — повтори Кейси думите ми. — Искате да кажете да унищожим данните, преди вирусът да успее да ги унищожи?
— Изхождам от казаното от теб — обясних. — Каза, че когато файловете бъдат изтрити, те всъщност не са наистина изтрити. Само биват отбелязани като изтрити. Не изчезват завинаги, а стават неактивни.
Тя кимна.
— Каза ми и че вирусът пренаписва само активните файлове — продължих. — Следователно няма да замести неактивните, онези, които са отбелязани като изтрити файлове.
Оги, който сега седеше близо до смартскрийна, размаха пръст.
— Предлагате да изтрием всички активни файлове на компютъра.
— Да — потвърдих. — Когато дойде време за задействането на вируса, той ще отвори очи и ще види, че няма активни файлове, които да унищожи. Все едно вирусът е убиец, чиято работа е да се вмъкне в стая и да застреля всички в нея. Но когато влиза в стаята, всички вече са мъртви. Или поне така си мисли той. Затова не вади оръжието си. Просто се обръща и си тръгва, защото работата му вече е свършена.
— Така че маркираме всички активни файлове като изтрити — обобщи Кейси. — След това вирусът се задейства. Не прави нищо, защото не намира никакви активни файлове, които да замести.
Погледна към Девин, който имаше скептично изражение.
— И после какво? — попита той. — На някакъв етап ще трябва да възстановим тези файлове, нали така? Имам предвид, че в това е идеята — да спасим файловете, да спасим всички данни. Затова когато ги възстановим, когато отново ги направим активни — вирусът просто ще ги пренапише тогава. Ще се случи по-късно, но все пак ще се случи. Само сме отложили неизбежното.
Огледах хората в помещението, не исках да изоставя идеята. Почти нищо не знаех по въпроса, но колкото повече общувах с тях, толкова повече си мислех, че може би невежеството ми е предимство. Те бяха твърде погълнати от детайлите и не виждаха цялото.
— Мислиш ли? — попитах. — След като вирусът си свърши работата, сигурни ли сме, че няма да заспи отново, да умре или нещо друго? Вече ви задавах този въпрос и вие на свой ред ме попитахте какво се случва с раковата клетка, когато загине тялото. Тогава използвайте моята аналогия. Убиецът влиза в стаята, готов да избие всички, и ги заварва вече мъртви. Тръгва ли си, защото мисли, че работата му е свършена? Или остава да чака за всеки случай, ако някой се събуди?
Кейси се замисли, закима.
— Има право — каза тя на Девин. — Не знаем. При всеки модел, който изпробвахме, вирусът пренаписваше ключовите операционни файлове и убиваше компютъра. Изобщо не сме си задавали въпроса какво се случва с него след това. Не сме изпробвали модел, в който компютърът оцелява след атаката. Не можем да твърдим със сигурност, че вирусът остава активен.
— Но защо да не остане активен? — попита Девин. — Не мога да си представя, че Нина би програмирала вируса Сулиман така, че да спре в който и да е момент. Защо да го прави?
Всички се обърнахме към Оги, който стоеше с пъхнати в джобовете ръце, присвил съсредоточено очи, вперил поглед в някаква точка в настоящето или в миналото. Чувах само тиктакането на часовника. Исках да го сграбча и да го разтърся. Но той обмисляше предложението. Когато отвори уста, всички в стаята сякаш се приведоха към него.