— Добре, възстановяваме всички файлове, отбелязани като изтрити — каза Девин, докато пишеше трескаво по клавиатурата, за да възстанови файловете, пръстите му издаваха звуци като цвърчене на животинче. — Освен този с вируса, естествено.
Обърнах се, не можех да гледам. В стаята цареше пълна тишина.
Проверих на телефона си колко е часът. Двайсет и осем минути бяха минали, откакто отправих предложението за помилване. Никой не се беше обадил. Не разбирах. Не очаквах някой да признае веднага, разбира се. Без съмнение това беше тежък момент, да признаеш подобно нещо е вероятно най-тежкият момент в живота ти. Трябват ти няколко минути, за да го обмислиш.
Но също така знаеш, че има огромна вероятност да бъдеш уличен в предателство срещу Съединените щати и какви са ужасяващите последствия — затвор, опозоряване, съсипване на семейството. И ето че аз предлагах уникален шанс — не просто спасявах този човек от затвора или от смъртна присъда, но и от позора. Обещах да засекретя информацията. Никой никога нямаше да разбере какво е направил предателят. Ако беше взел пари, а вероятно го беше направил, можеше да ги задържи.
Без затвор, без да изпадне в немилост, без да му се отнеме имуществото — как би могъл човек да отклони подобно предложение? Не ми ли вярваха?
— Господин президент — каза Девин.
Обърнах се към него. Той кимна към екрана. Куп файлове бяха извадени с изредени в низходящ ред параметри.
— Никакви нули — казах.
— Никакви нули — потвърди Девин. — Тези файлове са възстановени и активни, а вирусът не ги е докоснал!
— Браво! — Кейси замахна с юмрук във въздуха. — Измамихме гадния вирус!
Всички се запрегръщаха, удряха ръце, отърсваха се от часовете напрежение.
— Видяхте ли? Знаех си, че идеята е добра — пошегува се Девин.
Телефонът ми иззвъня.
— Подгответе се да го направите в реална среда! — извиках към Девин, Кейси и останалите. — Подгответе сървъра на Пентагона.
— Да, сър!
— Колко време, момчета? Минути?
— Няколко минути — каза Кейси. — Двайсет или трийсет? Ще ни отнеме известно време…
— Не се бавете. Ако не съм тук, когато сте готови, потърсете ме.
И напуснах стаята, за да вдигна телефона.
Двайсет и девет минути бяха изминали, откакто отправих предложението за помилване. Онзи, който звънеше, се беше възползвал от всяка секунда от трийсетте минути.
Извадих телефона от джоба си и погледнах дисплея, името на онзи, който звънеше.
Пишеше: Лиз ФБР.
ГЛАВА 93
В коридора пред щаба приех обаждането на човек, от когото вече бях свалил подозренията си…
— Господин президент?
— Директор Грийнфийлд.
— Току-що разкодирахме втория телефон на Нина — каза тя. — Онзи, който открихме в задната част на вана.
— Това е страхотно, нали?
— Да се надяваме. В момента сваляме всичко от него. Скоро ще разполагаме с информацията.
Защо са й били на Нина два телефона? Нямах представа.
— Все трябва да има нещо полезно в този телефон, Лиз.
— Много е вероятно, сър.
— Трябва да има.
Гледах часовника си. Изминали бяха трийсет и една минути. Предложението ми за помилване беше изтекло, никой не се обади.
ГЛАВА 94
Високо горе на белия бор Бах слушаше и чакаше, мерникът на пушката й сочеше към задната част на къщата през клоните на дърветата.
„Къде е — чудеше се тя. — Къде е хеликоптерът?“
Беше пропуснала възможност. Това беше той, вече беше убедена — слабият, разрошен мъж, който беше влязъл в хижата след президента. Ако имаше още няколко секунди да го потвърди, той вече щеше да е мъртъв, а тя да е в самолет.
Но думите на Ранко от онова лято, от онези три месеца, в които я беше обучавал, гласяха: „Неточният изстрел е далеч по-лош вариант от непроизведения изстрел“.
Най-добре беше да заложи на предпазливостта. Мъжът можеше да излезе през изминалите няколко часа, да й се удаде друга възможност. Фактът, че не беше излязъл, че не се беше появил извън хижата, не означаваше, че тогава е преценила неправилно, дори погрешно.
В слушалките й звучеше нежната музика на гавот в ре мажор, изпълняван от Вилхелм Фридеман Херцог, запис отпреди дванайсетина години, урок за обучаващи се по системата на Сузуки. Това далеч не беше любимото й произведение от Йохан Себастиан: истината беше, че никога не й беше допадало особено и би предпочела да го чуе в изпълнение на оркестър вместо само на цигулка.