— В следващите дни — казах — ще открием кои са приятелите на Америка и кои са нейните врагове. И тежко на враговете.
След тези ми думи Волков си взе довиждане.
Тримата държавни глави, техните помощници и компютърните им специалисти слязоха по задните стъпала.
Хеликоптер на морските пехотинци се приземи на площадката в задния двор, готов да ги откара.
ГЛАВА 96
Започва се.
От наблюдателницата си на белия бор Бах гледаше през мерника на пушката си към задния двор.
Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй.
Военен хеликоптер с шумозаглушител, който превръщаше рева на роторите в лек шепот, кацна на площадката.
Вратата на кабината се отвори. Тя застана нащрек.
Държавните глави излизаха от хижата, осветени от лампите на верандата.
Огледа ги един по един, имаше възможност за чист изстрел в главата. Министър-председателят на Израел.
Канцлерът на Германия.
Министър-председателят на Русия.
Излизаха и други. Оглеждаше лицата им. Секунда, само това й трябваше сега, когато вече беше готова…
Дишай. Отпусни се. Прицели се. Стреляй…
Тъмнокос мъж…
… пръстът й галеше спусъка…
Не беше той.
Адреналинът се втурна из тялото й. Това беше последната поръчка, после край…
Дългокос мъж…
Не. Не беше нейната цел.
Вратата на хижата остана отворена.
После се затвори.
— Йеби га — изруга тя тихо. Не излезе. Все още беше вътре. Хеликоптерът се издигна. Тя усети силното въздушно течение, докато машината се извисяваше и накланяше, след което бързо изчезна в относителна тишина.
Нямаше да излезе от хижата. Нямаше да излезе.
Следователно те трябваше да отидат при него.
Остави пушката си и вдигна бинокъла си. Агентите на Тайните служби на Съединените щати все още стояха на поляната, охраняваха и задната веранда. Поставили бяха факли около двора, за да подсилят осветлението в мрака.
Предстоеше доста по-рискована част от операцията.
— Екип „Едно“ на позиция — чу тя в ухото си.
— Екип „Две“ на позиция.
И много по-кръвопролитна.
ГЛАВА 97
— Побързайте — казах на Девин и Кейси в сутерена, докато Девин се включваше в системите на Пентагона и полагаше усилия да маркира всички негови файлове като изтрити.
Осъзнах още докато го изричах, че той работи с възможно най-голяма бързина и моето подтикване е безсмислено.
Телефонът ми иззвъня. Прочетох „Лиз“ и вдигнах.
— Господин президент, свалихме съдържанието на втория телефон на Нина. Трябва да го видите веднага.
— Добре. Как?
— Ще ви го изпратя на телефона.
— Всичко ли? Какво да търся?
— Използвала е телефона само за едно — поясни Лиз. — Само за едно. Използвала го е да се свързва с един-единствен друг телефон, който също се е свързвал само с този. Нина е общувала с вътрешния човек, господин президент. Изпращала е и е получавала съобщения от нашия… нашия предател.
Кръвта ми изстина. Малка част от мен искаше да няма предател, Нина и Оги да са научили кодовия израз „Тъмните векове“ по друг път, никой от моите хора да не е извършил подобно деяние.
— Кажи ми кой е, Лиз — гласът ми трепна. — Кой го е направил?
— Няма имена, сър. Току-що го изпратих.
— Ще го изчета и ще ти позвъня.
Затворих.
— Девин, Кейси! — извиках. — Отивам в съвещателната стая. Щом сте готови, извикайте ме.
— Да, сър.
Телефонът ми изпиука миг по-късно, съобщение от Лиз. Имаше прикачен документ, който отворих на път към съвещателната зала, а Алекс ме следваше.
Документът беше запис на съобщения, участниците бяха обозначени като „Нина“ и „НН“ за „непознат номер“ — предпочитах „предател“, „Юда“ или „Бенедикт Арнолд“, — съобщенията бяха разбити по дата и час
Първото съобщение идваше от непознат номер на 4 май. Петък. Това беше денят, в който се бях върнал от европейската си обиколка, ден след новината, че Съединените щати са предотвратили покушение над Сулиман Синдурук и че майката на загиналия агент от ЦРУ настоява за отговори.
Погледнах към първата група съобщения от 4 май и ми направи впечатление местонахождението на човека, който използваше непознатия номер.
„Пенсилвания авеню" 1600
Съобщенията идваха от Белия дом. Който и да беше, беше изпращал съобщенията от Белия дом. Това беше… невъобразимо. Оставих го настрана и започнах да чета: