— Не… разбирам… не…
— Какво прави? — извиках. — Кажи!
— Вирусът… — Девин пишеше на компютъра, появяваха се и изчезваха различни екрани. — Започна да пренаписва няколко файла, сякаш се опитва да ни покаже, че може… но сега спря.
— Как спря? Вирусът е спрял?
Кейси се наведе до мен, вперила поглед в екрана.
— Това какво е? — изуми се тя.
ГЛАВА 104
Бах стоеше до прозореца на пералното помещение, докато течеше престрелката на езерото.
— Екип „Едно“, статус — зачака тя новини от чеха Лойжик, водача на отряда.
— Движим се… какво е… какво…
— Екип „Едно“, статус! — изсъска тя, опитваше се да не повишава глас.
— Helikoptéra! — извика на родния си език Лойжик. — Odkud pochàzi helicoptéra?
Хеликоптер ли?
— Екип „Едно“…
Чу експлозията два пъти, веднъж от север, втори път в слушалките си чрез предавателя на Лойжик. Погледна на север — пламъци обагряха небето.
Боен хеликоптер? Нещо в нея се скъса.
Опита се да отвори прозореца в пералното помещение. Заключен.
— Йеби га — изсъска тя, усети как у нея се надига паника.
Хвана оръжието под мишницата си за заглушителя, наведе се към прозореца…
— Ularning vertolyotlari bor! — Хамид, водачът на екип „Две“, извика в слушалката й. Тя не знаеше узбекски, но имаше чувството…
— Имат хеликоптер! Имат…
Експлозията този път беше още по-оглушителна, масивен взрив откъм езерото, чийто звук връхлетя тъпанчето й през слушалката, и тя залитна.
За нея страхът, който чувстваше да се надига, беше необичаен; температурата й се повишаваше, усещаше стомаха си разстроен. След Сараево не се беше страхувала от нищо и никого. Не знаеше, че все още може да се страхува.
Стовари дръжката на оръжието върху прозореца, разби стъклото. Промуши ръка и вдигна резето, почака да разбере дали са чули чупенето на стъклото, проявявайки обичайната си предпазливост. Пет секунди. Десет секунди. Никакъв шум.
Отвори прозореца и се промуши с краката напред в пералното помещение.
ГЛАВА 105
— Моля? — не разбрах. — Обяснете ми какво става.
— Ами… — Девин поклати глава. — Нина е вградила прекъсвач на цикъла на вируса.
— Какво е вградила?
— Поставила е прекъсвач и е вградила парола.
— Какво, по дяволите, става, хора?
Оги допря ръката ми.
— Явно — в гласа му се долавяше паника — Нина е вградила механизъм, който да спре вируса, след като е бил активиран. Както каза Девин, вирусът е започнал да пренаписва малка част от данните, показал е какво е в състояние да направи, но сега е спрял, дава ни възможност напълно да прекъсне работата си, ако му кажем паролата.
— Това не сме успели да възстановим, когато пресъздадохме вируса — каза Кейси. — Не знаехме за него.
— Ами вирусите на другите компютри и устройства в страната? — попитах. — Казахте, че е във връзка с тях. И те ли са спрели?
Кейси заговори бързо в микрофона си.
— Джаред, имаме прекъсване на цикъла, вирусът спря действието си… Разбираш ли? Сигурно разбираш, че…
Впих поглед в нея, чаках.
За пръв път двайсет секунди минаваха толкова бавно.
Лицето й грейна, вдигна ръка като сигнал за стоп.
— Да — каза. — Да! Вирусът на сървъра в Пентагона сигурно е разпратил команда за прекъсване чрез системата за разпространение.
— Тоест… вирусът е спрял навсякъде?
— Да, сър. Получаваме нов шанс.
— Нека видя този прозорец с паролата, която ще прекъсне действието му. — Заобиколих Оги и погледнах към компютърния екран.
ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:……..28:47
— Започнало е обратно броене — отбелязах. — От трийсет минути ли?
28:41… 28:33… 28:28…
— Вирусът е спрян за двайсет и осем минути, така ли?
— Да — потвърди Оги. — Имаме двайсет и осем минути, за да напишем паролата. Или вирусът ще се задейства с пълната си мощ. Из цялата мрежа от устройства.
— Сигурно се шегувате. — Хванах се за косите. — Не, това е добре, това е добре, все още сме в играта. Последна възможност. Добре, парола. — Обърнах се към Кейси. — Нямахме ли софтуер, който да декодира пароли?
— Ами… имаме, но не е такъв, който да инсталираме и да задействаме за двайсет и осем минути, особено с този вирус. Ще са ни нужни часове, дори дни или седмици…
— Добре, тогава да започнем с предположенията. Трябва да отгатнем паролата.