Бах се стегна и излезе, застана на прага на първата стая вляво. Наричаха я „щаба“.
Надзърна. На огромен бял екран бяха изписани думите:
ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:…..26:54
В прозорец се четеше име: Нина Шинкуба
После изчезна. Появи се друго: нина шинкуба
Думите продължиха да се появяват, после да изчезват:
НИНА ШИНКУБА
НИНАШИНКУБА
нинашинкуба
Числата отстрани на прозореца бяха някакъв таймер.
26:42
26:39
26:35
Влетя в стаята с вдигнато оръжие. Огледа помещението, но не видя нищо. Бързо провери зад шкафа с папки, зад купчината кутии. Никой не се криеше.
Стаята беше празна. Той трябваше да е тук, а нямаше никой.
Отново погледна към белия екран, където бяха изписани нови думи:
Оги Косленко
ОгиКОсленко
огикосленко
Аугустус Косленко
Знаеше това име, естествено, но не знаеше защо се появи изписано на екрана.
Подскочи от бръмченето, от вибрирането на телефона на дървената маса. На дисплея пишеше: Лиз ФБР.
После погледна нагоре.
И за пръв път забеляза охранителната камера, която гледаше право към нея от ъгъла, премигващата червена светлина не оставяше никакво съмнение, че работи и я наблюдават.
Мина вдясно. Камерата проследи движението й.
През тялото й премина тръпка.
Чу шум от пералното помещение, някой риташе по прозореца, опитваше се да влезе.
След това над нея прозвучаха забързани стъпки, хората бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Изтичаха до вратата, която водеше към сутерена. Тя се отвори със замах.
Още стъпки, отекващи по стълбището, докато мъжете тичаха надолу.
Бах влезе в щаба, заключи вратата и заотстъпва, докато не се удари в отсрещната стена.
Разви заглушителя на оръжието си.
Дишаше дълбоко, опитваше се да овладее пулсирането в гърлото си. Горещи сълзи вече замъгляваха зрението й.
Леко докосна корема си.
— Ти си моят прекрасен дар, драга — прошепна на родния си език с треперещ глас — Винаги ще бъда с теб.
Откачи телефона от кръста си и извади слушалките, чийто кабел минаваше под дрехите й до ушите.
— Ето, драга — каза тя на детето в себе си. — Слушай това, мой прелестен ангел.
Избра кантатата „Selig ist der Mann“. Нежната музика от струнните инструменти, водени от цигулката на Вилхелм Фридеман Херцог, изящното въведение, страстните вопли на сопраното.
Ich ende behände
Mein irdisches Leben,
Mit Freuden zu scheiden
Verlang ich itzt eben.
„На земния си живот слагам край, с радост да си тръгна копнея.“
Спусна се по стената на пода. Постави телефона на корема си и усили звука.
— Слушай само музиката, драга — каза тя.
ГЛАВА 107
Двамата с Алекс гледахме кадрите от щаба на неговия портативен монитор: убийцата се спусна на пода, затворила очи, а покритото й с камуфлажна боя лице изглеждаше спокойно.
Постави пистолета под брадичката си. Сложи телефона на корема си.
— Знае, че е в безизходица — казах.
— Проверихме навсякъде, сама е — увери ме Алекс. — Останалите помещения в сутерена и в хижата са чисти. Само тя е. Отрядът е пред вратата й, готови са да влязат. Време е да тръгваме, господин президент.
— Не можем, Алекс, трябва да…
— Може да носи експлозиви, сър.
— Облечена е в плътно прилепнал по тялото костюм.
— Може да са отдолу. Може телефонът да е детонатор. Държи го ниско на корема си. Защо ще го прави?
Отново погледнах към екрана. Махна слушалките си, преди да постави телефона на корема си.
Спомних си как пеех на Лили, когато тя беше още в корема на Рейчъл. — Трябва да тръгваме веднага, сър. — Алекс ме хвана за ръката. Готов беше да ме влачи, ако не тръгна доброволно.
Девин, Кейси и Оги продължаваха с опитите да намерят паролата.
— Колко време остава, Девин?
— Двайсет и две минути.
— Можеш ли да вземеш лаптопа на хеликоптера? Ще работи ли там?
— Да, разбира се.
— Тогава да тръгваме. Всички.
Отрядът морски пехотинци стоеше пред вратата, когато Алекс я отвори. Съпроводиха ни нагоре по стълбището, преведоха ни през къщата, през верандата, надолу по стъпалата, чак до площадката, където ни чакаше хеликоптерът. Алекс ме покриваше, докато вървяхме. Девин гушкаше като бебе лаптопа си.