— Трябва ми моят телефон — казах на Алекс, докато влизахме припряно в хеликоптера. — Нека се издигнем на безопасна височина, но да останем близо. Някой трябва да ми донесе телефона.
Качихме се в президентския хеликоптер, познатата обстановка в него ме поуспокои. Девин се отпусна на седалката с кремава кожена тапицерия и отново започна да пише по клавиатурата.
— Остават ни само двайсет минути — обяви той, докато машината се издигаше и се наклони към дърветата, над горящите останки от моторницата, която „Вайпър“ беше отстранил.
Гледах над рамото на Алекс към монитора в ръката му. Извиках към Девин:
— Опитай със „Синове на джихада“, различни варианти. Може би „джихад“.
— Да, сър.
На монитора убийцата стоеше неподвижно. Оръжието беше под брадичката й, телефонът — притиснат до корема. До утробата й.
Алекс вдигна радиостанцията.
— Пехотинци, президентът е в безопасност. Влезте в стаята.
Взех радиостанцията от Алекс.
— Говори президент Дънкан — казах. — Искам я жива, ако е възможно.
ГЛАВА 108
Бах седеше със затворени очи и тананикаше музиката, на света бяха останали само нейното неродено още дете Делила и игривите струни, сърцераздирателните гласове на хора.
Шумът от вратата, която се отвори с трясък, не съществуваше. Войниците, които й наредиха да хвърли оръжието си и да се предаде, не съществуваха.
Нейният зиг зауер все още беше опрян в брадичката й, гледаше как мъжете се разпръсват, насочили оръжия към нея. Сигурно имаха заповед да я заловят жива. В противен случай вече щеше да е мъртва.
Не можеха да я наранят сега. Тя беше в мир със себе си.
— Това е най-доброто, което мога да направя за теб, драга — прошепна.
Хвърли оръжието пред себе си и пристъпи напред с вдигнати ръце. Легна по лице на килима.
Пехотинците веднага я вдигнаха, сякаш изобщо не тежеше, и я извлякоха от стаята.
ГЛАВА 109
— Свалете ни долу! — казах на Алекс. — Трябва ми телефонът!
— Още е рано. — Алекс вдигна радиостанцията си. — Докладвайте, когато я проверите!
Когато се потвърди, че не носи експлозиви, имаше предвид той, или когато я отдалечаха достатъчно, за да не представлява заплаха за мен.
Пехотинците бързо я изведоха от стаята. Един войник държеше здраво ръцете й и излязоха извън обсега на камерата.
— Напредък? — попитах Девин, но вече знаех отговора.
— Не, не става нито със „Синове на джихада“, нито с „джихад“ и техните варианти.
— Опитай с „Абхазия“ или „Грузия“ — казах.
— Как точно се пише името на тази страна?
— А-б… Трябва да го напиша. Къде има хартия? Има ли лист и химикалка?
Кейси пъхна малък бележник в ръката ми, даде ми химикалка. Написах думата и му я прочетох.
Той я въведе на клавиатурата.
— Не става с обикновено изписване… нито с главни букви… нито с малки…
— Изпиши националността „абхазка“.
Направи го.
— Не става.
— Сигурен ли си в правописа?
— Мисля, че… да.
— Мислиш? Не е достатъчно само да мислиш, Девин! — Тръгнах към него, за да погледна таймера на екрана на компютъра му…
18:01
17:58
… и се опитвах да си спомня всичко, което Нина ми беше казала, всичко, което бях видял в съобщенията…
— Навсякъде е чисто! — извика Алекс. — Да приземяваме този хеликоптер!
Пилотът маневрира по-бързо от когато и да било, почти заби носа, но успя да изправи машината и внимателно кацна на площадката, от която току-що бяхме излетели.
Агент Джейкъбсън влезе в хеликоптера и ми подаде телефона.
Отворих файла — записа на съобщенията, които още не бях прочел в суматохата от последния час.
Телефонът в ръцете ми иззвъня. На дисплея пишеше: Лиз ФБР.
— Лиз — отговорих. — Няма време, затова бъди кратка.
ГЛАВА 110
Набрах Каролин, моя началник на кабинета, с когото в този ден се бях свързвал десетки пъти, но ми се струваше, че са минали векове, откакто за последно говорихме, след всичко случило се междувременно — проверката на модела „изтрити файлове“ за действието на вируса, разкодирането на втория телефон на Нина от ФБР, нападението над хижата, появата на прекъсвача, който Нина беше вградила и който се задействаше с парола.
— Господин президент! Слава богу! Аз…