Приведе се, погледна ме от упор и така се втренчи, че очите му почти плувнаха в сълзи.
— Само че американско момче се прощава с живота и онези го записват, после пускат записа в мрежата, та цял свят да го види. И така ви спипват по бели гащи. А вие продължавате да упорствате и да не ни казвате нищо. Защото не искате никой да научи какво правите, докато всичко не е подписано, подпечатано и изпратено на получателя. — Той насочи пръст към мен. — Е, Конгресът няма да отрече правото ни на контрол и проверка на случая. Докато съм председател, никой президент няма да действа на своя глава и да сключва сделки с терористи, които със сигурност няма да спазват въпросните споразумения и заради които ще изглеждаме като окаяни завареничета. Докато…
— Достатъчно, Лестър.
— … съм председател, тази страна…
— Достатъчно! — изправих се. Миг по-късно и стреснатият Лестър се изправи. — Да караме направо. Тук няма камери. Не се преструвайте, че вярвате в думите си. Не се преструвайте, че наистина си мислите, че всяка сутрин си шепна сладникави глупости с терористи. И двамата сме наясно, че бих премахнал на мига този кучи син, ако мислех, че това е в интерес на нацията. От темата може да извлечете невероятна политическа изгода, Лестър, признавам го — цялата помия, която изливате върху мен, че уж съм искал да „правя любов, а не война“ със „Синове на джихада“. Но не си позволявайте да идвате в Овалния кабинет и да се преструвате дори за миг, че вярвате в нея.
Премигна, хванат натясно. Напоследък не са му повишавали глас, отвикнал е. Замълча си обаче, знаеше, че съм прав.
— Правя ви страхотна услуга, Лестър. С мълчанието си аз ви помагам и ви подтиквам да действате. Всяка секунда, която прекарвам в мълчание, налива масло в огъня ви. Публично прегазвате моята скромна особа. А аз си седя и повтарям: „Благодаря, сър, може ли още?“. Несъмнено сте достатъчно умен, за да осъзнавате, че щом пренебрегвам всичките си политически инстинкти и запазвам мълчание, трябва да има страшно основателна причина да го правя. Въпросът трябва да е на живот и смърт.
Лестър удържа втренчения си поглед още малко. После бавно го сведе. Пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.
— Кажете ми тогава — подзе той. — Не на разузнаването. Не на Групата от осемте. На мен. Щом е толкова важно, колкото твърдите, кажете ми какво е.
Лестър Роудс беше последният човек, на когото бих разказал всичко с подробности. Но не можех да му позволя да разбере, че е така.
— Не мога, Лестър. Не мога. Моля да ми се доверите.
Имаше време, когато тези думи, казани от президента на председателя на Камарата, щяха да са достатъчни. Тези дни отдавна са отминали.
— Не мога да се съглася, господин президент.
Интересен избор на думи — „не мога“, а не „не искам“. Лестър е подложен на страшен натиск в своята партия, най-вече от страна на онези, които бълват огън и жупел в социалните и електронните медии и подклаждат огъня. Дали беше истина, или не беше, дали вярваха в нея, или не вярваха — тези хора вече ме бяха превърнали в карикатура, а председателят Лестър Роудс не можеше да допусне да се разбере, че той вярва на карикатурата в този важен момент.
— Нали знаете за кибератаката в Торонто — казах. — „Синове на джихада“ не поеха отговорност за нея. Помислете каква ли ще да е причината. Тези типове винаги поемат отговорност. При всяка атака, която извършват, изпращат послание към Запада да стои далеч от тяхната част на света — Централна и Югоизточна Европа. Да си приберем парите, да си приберем войските. Но този път не постъпиха така. Защо, Лестър?
— Вие ми кажете причината.
Посочих му да седне отново, същото направих и аз.
— Не го споделяйте — казах.
— Разбира се, сър.
— Отговорът е, че не знаем защо. А какви са моите предположения? Случилото се в Торонто е само проверка. Дали Синдурук разполага с необходимото за осъществяването на замисъла си. Вероятно — за да получи парите за истинската задача.
Облегнах се и го оставих да осмисли чутото. Лестър имаше глуповатото изражение на дете, което осъзнава, че трябва да разбере нещо, но не може, и не иска да си го признае.
— Тогава защо не го убихте? — попита Лестър. — Защо го спасихте от нападението в Алжир?
Вперих поглед в Лестър.
— Само аз ще знам — настоя той.
Не мога да кажа на Лестър всичко, но мога да му дам достатъчно храна за размисъл.