Джоан беше работила за губернатора, когото наследих в Северна Каролина. Докато той напускаше кабинета, а аз се нанасях, тя ръководеше предаването на властта с такава ефикасност, че ме впечатли. Всички се страхуваха от нея. Съветваха ме да не я наемам, защото е една от „тях“ — опозиционната политическа партия, — но Джоан ми каза: „Господин губернатор, току-що се разведох, имам две деца в гимназията и съм без пукната пара. Никога не закъснявам, никога не боледувам, мога да водя записки по-бързо, отколкото вие говорите, и ако се държите като тъпак, първа ще ви го кажа“. Оттогава е с мен. Голямото й дете наскоро започна работа в Министерството на финансите.
— Господин президент — поздрави Дани Ейкърс, съветникът по въпросите на Белия дом.
С Дани бяхме израснали врата до врата в Уилкс Каунти, Северна Каролина — градче, което се побираше в километър и половина на километър и половина, сгушено между магистралата и единственото кръстовище със светофар. Заедно плувахме, ловяхме риба, карахме скейтове, ритахме и ловувахме. Учехме се един друг как се връзва вратовръзка, да палим кола на късо, да поставяме стръв и да нанасяме решителния удар в мача. Заедно преминахме през всичко — от детската градина до колежа в Университета на Северна Каролина. Дори заедно се записахме в армията, след колежа отидохме в специалните части. Единственото, което не преживяхме заедно, беше „Пустинна буря“: за разлика от мен, не включиха Дани в рота „Браво“, затова така и не участва във войната в Ирак.
Докато безуспешно се опитвах да преодолея травмите си от „Пустинна буря“ и да играя в професионалната бейзболна лига в Мемфис, Дани започна да учи право в Университета в Северна Каролина. Той гарантира за мен пред Рейчъл Карсън, студентка по право в трети курс, когато и аз се записах да уча право в същия университет.
— Господин президент — каза Алекс Тримбъл, широкоплещест и с къса прическа, която буквално кресна „Тайни служби“, когато го видях за пръв път.
Не е точно забавен, но щом се налага, е праволинеен и силен и провежда всички задачи, свързани с охраната ми, като военни операции.
— Сядайте, сядайте. — Трябваше да се върна на бюрото си, но се настаних на дивана.
— Господин президент — каза Дани, — меморандумът ми по глава 18, раздел 3056. — Подаде ми документ и ме попита, след като отговорът вече му беше известен: — Кратката или дългата версия да ви дам?
— Кратката.
Последното, което исках в този момент, беше да чета правни документи. Не се съмнявах, че е изготвил безукорен меморандум. Като прокурор обичах бойното поле на съдебната зала, но Дани беше роден юрист, обичаше да разнищва новите становища на Върховния съд, обсъждаше хубавите страни на даден закон и ценеше писаното слово. Изостави правната си кантора, за да бъде мой съветник, докато бях губернатор на Северна Каролина. И страшно го биваше. После тогавашният президент го номинира за Апелативния съд в Четвърти съдебен окръг. Обичаше работата си в Апелативния, можеше да си остане на нея и да бъде щастлив до края на живота си, ако не ме бяха избрали за президент и не го бях помолил отново да се присъедини към мен.
— Само ми кажи какво мога и какво не мога да правя — казах.
Дани ми смигна.
— Законът казва, че не можеш да откажеш закрила. Но съществува прецедент на временен отказ от нея като част от правото ти на лично пространство.
Погледът на Алекс Тимбъл вече очакваше да срещне моя. Обсъждахме темата с него, така че чутото не го изненада, но очевидно се беше надявал Дани да ме разубеди.
— Господин президент — обади се Алекс, — с цялото ми уважение, струва ми се, че се шегувате.
— Сериозен съм като инфаркт.
— Сър, точно този момент ли…
— Решено е — заявих.
— Може да осигурим лека охрана — каза той. — Или поне предварително да се подготвим.
— Не.
Алекс стисна здраво подлакътниците на стола си, устата му беше леко полуотворена.
— Дайте ми минута с моя съветник по въпросите на Белия дом — казах му.
— Господин президент, моля ви, недейте…
— Алекс. Трябва ми минута с Дани.
Алекс въздъхна тежко и ни остави. Дани се обърна към вратата, за да се увери, че сме сами. И погледна към мен.
— Синко, ти си луд-полудял — в думите му се долавяше старият акцент, докато изговаряше една от любимите фрази на моята майка.
Знаеше всичките й любими реплики, както ги знаех и аз. Родителите на Дани бяха свестни, трудолюбиви хора, които обаче често отсъстваха от къщи. Баща му прекарваше много време на път като шофьор на камион, а майка му работеше нощна смяна в местния завод.