В залата се събрахме аз, вицепрезидентът Кати Бранд, съветникът ми по националната сигурност Брендан Мохан, председателят на Комитета на началник-щабовете адмирал Родриго Санчес, секретарят по отбраната Доминик Дейтън, секретарят по вътрешната сигурност Сам Хейбър, директорът на ЦРУ Ерика Бийти.
— Намират се в град, наречен Ал Байда — съобщи адмирал Санчес. — Централен Йемен. Не са в центъра на бойните действия. Саудитската коалиция е на по-малко от сто километра.
— За какво са тези две срещи? — попитах.
Ерика Бийти от ЦРУ отговори:
— Не знаем, господин президент. Но Абу Дик оглавява военните операции на „Ал Шабааб“, а Ал Фадхли е военен командир на АКАП. — Тя вдигна вежди.
Главнокомандващите на сомалийските терористи и „Ал Кайда“ на Арабския полуостров се срещат.
— Кой още присъства?
— Изглежда, Абу Дик е пристигнал с малък антураж — каза тя, — затова пък Ал Фадхли е довел семейството си. Винаги го прави.
Така. Взел е семейството си, за да не бъде лесна мишена.
— Колко са?
— Седем деца — каза тя. — Пет момчета, две момичета. На възраст от две до шестнайсет. И съпругата му.
— Кажете ми точно къде се намират. С прости думи, а не с географски термини.
— Срещата е в сградата на основно училище — каза тя и бързо добави: — Но в момента в него няма деца. Да не забравяме, че те са осем часа преди нас. Там е нощ.
— Искате да кажете, че няма други деца, освен петте момчета и двете момичета на Ал Фадхли — уточних аз.
— Разбира се, сър.
Копелето използваше децата си като щит, предизвикваше ни да избием цялото му семейство, за да го премахнем. Що за страхливец постъпва така?
— Няма ли възможност Ал Фадхли да бъде отделен от децата си?
— Изглежда, той е в друга част на училището — каза Санчес. — Срещата е в някакъв вътрешен кабинет. Децата спят в широко пространство, което вероятно е салон или зала.
— Но ракетите ще разрушат цялото училище — отбелязах аз.
— По всяка вероятност, сър.
— Генерал Бърк? — казах в микрофона. — Коментар?
Бърк е генерал от най-висок ранг и оглавяваше Централното командване на Съединените щати, в този момент беше на телефона от Катар.
— Господин президент, излишно е да ми казвате, че тези двама души са изключително важни мишени. Те са най-добрите военни мозъци в съответните организации. Абу Дик е Дъглас Маккартър на „Ал Шабааб“. Ал Фадхли не само е най-високопоставеният военен командир, но и върховният стратег на „Ал Кайда“ за Арабския полуостров. Това е нещо голямо, сър. Може никога повече да не получим такава възможност.
„Голямо“ беше относително понятие. Тези мъже щяха да бъдат заместени. И в зависимост от броя на невинните жертви, можехме да създадем повече бъдещи терористи, отколкото щяхме да отстраним сега. Но това би било загуба за организациите им, в това нямаше съмнение. А не можехме да оставим терористите да си въобразяват, че са в безопасност дори когато се крият зад семействата си.
— Господин президент — каза Ерика Бийти, — не знаем колко ще продължи срещата. Всеки момент може да свърши. Очевидно двамата военни командири се срещат във връзка с някакъв важен въпрос или за да споделят ключова информация, но се страхуват да го направят чрез посредници или по електронен път. Нищо чудно обаче да си тръгнат след пет минути.
Сега или никога, с други думи.
— Род? — обърнах се към адмирал Санчес.
— Препоръчвам удар — отговори той.
— Дом? — обърнах се към секретаря по отбраната.
— Съгласен.
— Брендан?
— Съгласен.
— Кати? — попитах вицепрезидента.
Вицепрезидентът не отговори веднага, само въздъхна. Затъкна кичур сива коса зад ухото си.
— Той е решил да използва децата си като жив щит, а не ние — каза тя. — Съгласна съм, че трябва да нападнем.
Погледнах към директора на ЦРУ.
— Ерика, известни ли са имената на децата?
Тя вече ме познаваше добре. Подаде ми лист хартия със седем имена.
Прочетох ги — от шестнайсетгодишното момче на име Ясин до двегодишно момиченце на име Салма.
— Салма — произнесох високо — означава „мир“, нали?
Тя се прокашля.
— Така мисля, сър.
Представих си малко дете, сгушено в ръцете на майка си, спи спокойно и не знае нищо за изпълнения с омраза свят. Може би Салма ще порасне и ще се превърне в жената, която ще промени всичко. Може би тя ще бъде онази, която ще ни накара да загърбим военните действия и да се приближи към разбирателството. Трябваше да вярваме, че някой ден това може да се случи, нали?