— Може да изчакаме до края на срещата — казах. — Когато се разделят, ще последваме конвоя на Абу Дийк и ще го унищожим. Това прави един терористичен водач по-малко. Не са двама, но е по-добре от нищо.
— Ами Ал Фадхли? — попита генерал Санчес.
— Ще проследим и неговия конвой с надеждата, че ще се раздели с децата си. След това ще ударим.
— Няма да го направи, сър. Искам да кажа, че няма да се отдели от семейството си. Ще се върне в гъстонаселен район и ще изчезне, както винаги прави. Ще го изгубим.
— Ал Фадхли рядко се появява на открито — потвърди Ерика Бийти. — Затова възможността е невероятна.
— Невероятна — махнах с ръка. — Да. Убийството на седем деца поражда… Невероятно чувство.
Станах и се отдалечих от стола си, закрачих покрай стената. Обърнах се с гръб към екипа си и чух гласа на Кати Бранд.
— Господин президент — каза тя, — Ал Фадхли изобщо не е глупав. Ако убием Ал Дик на километър или два от мястото на срещата, той ще разбере, че сме проследили и двамата до основното училище. Ще знае, че сме го пощадили. Ще разкаже на събратята си по оръжие. Дръжте децата си близо до вас и американците няма да ви убият.
— Те не се притесняват за нашите деца — натърти Ерика Бийти.
— Тогава с какво сме по-различни? — попитах. — Излиза, че не сме по-добри, нали? Тях не ги е грижа за децата ни, затова и ние да не се грижим за техните, така ли?
Кати вдигна ръка.
— Не, сър, не казвам това. Те умишлено превръщат цивилните в мишени. Ние не го правим. Само когато нямаме друг изход. Провеждаме насочен военен удар срещу водач на терористи, не срещу случайно избрани за цели цивилни и деца.
Това е разумен довод, така е. Но терористите, с които се борехме, не виждаха разликата между военен удар, провеждан от Съединените щати, и тези, които сами осъществяват. Те не можеха да ни обстрелват с ракети от дронове. Не можеха да победят армията ни, военновъздушните ни сили. Вместо това взривяваха и нападаха цивилни цели и за тях това беше насочен военен удар.
Различни бяхме, така ли? Не планирахме ли да извършим военен удар, за който знаехме, че ще убие невинни деца? Неочакваните последствия са едно на ръка. Този път знаехме резултата, преди да започнем.
Род Санчес погледна часовника си.
— Обсъждането може да приключи всеки момент. Надали още дълго ще останат заедно…
— Така е, това вече го казахме — рекох. — Чух го и първия път.
Сведох глава и затворих очи, изключих останалите в стаята. Разполагах с екип от изключително компетентни, добре обучени професионалисти, които ме съветваха. Но решенията взимах сам. Създателите на тази страна имаха причина да поставят военните под командването на гражданите. Защото невинаги става дума за военна ефикасност. Става дума и за политика, за добродетели, за онова, което защитаваме като нация.
Как да убия седем деца?
Не убиваш деца. Убиваш двама терористи, които заговорничат как да избият следващите невинни цивилни. Ал Фадхли убива децата си, като се крие зад тях.
Така е, но това са само думи. Изборът е мой. Ще живеят или ще умрат в зависимост от решението ми. Как един ден ще се изправя пред Създателя и ще оправдая смъртта на тези деца?
Не са само думи. Не предприемеш ли действия, значи ги възнаграждаваш за страхливата им тактика.
Но това е без значение. Тук става дума за седем невинни деца. Не защитават ли това Съединените щати?
Защо обаче тези толкова високопоставени терористи се срещаха очи в очи? За пръв път се случваше. Сигурно планираха нещо голямо. По-мащабно от смъртта на седем деца. Да ги спра сега означаваше да предотвратя нападение. Мрежа, която спасява човешки живот.
Отворих очи. Поех дълбоко дъх, чаках сърцето ми да се успокои. Не се случи. Ритъмът му се ускори.
Знаех отговора. Знаех от самото начало отговора. До този момент не бях търсил отговор. Търсех оправдание.
Забавих се още миг и прошепнах молитва. Помолих се за децата. Помолих се един ден никой президент да не е принуден да взима такова решение.
— Бог да ни е на помощ — казах. — Разрешавам удара.
ГЛАВА 12
Върнах се в Овалния кабинет заедно с Каролин, докато часовникът агонизиращо бавно наближаваше пет. Не разговаряхме. Много работещи мъже и жени очакваха с нетърпение пет часа в петък, защото това означаваше край на работната седмица, начало на така необходимата почивка и време със семейството.
Но през последните четири дни с Каролин градяхме планове точно за този ден и час, без да знаем дали ще става дума за началото или края на нещо, или и за двете.