— Не ви ли убедих?
— Постигнахте много, но не успяхте да ме убедите напълно.
Измери ме с очи, погледът й беше уверен и дързък, сякаш казваше, че ще съм пълен глупак, ако я обвиня в блъфиране.
— Тогава решавайте — отсече тя.
— Почакайте — опитах се да я спра, щом се запъти към вратата и посегна към дръжката.
Тя настръхна, замръзна на място. Без да отмества очи от вратата, без да ме поглежда, каза:
— Ако не ми позволите да си тръгна, никога няма да видите партньора ми. Ако ме следят, никога няма да видят парт…
— Никой няма да ви спира — уверих я. — Никой няма да ви следи.
Остана неподвижна, с ръка на дръжката. Мислеше. Спореше със себе си. За какво — не знаех. Не знаех толкова много неща.
— Ако нещо се случи с партньора ми — каза тя, — страната ти е пепел.
Завъртя дръжката и излезе. След миг вече я нямаше.
Останах сам с плика. Нямах друг избор, освен да я пусна. Никакъв избор нямах. Не можех да рискувам единствената възможност, която имах. Приех да й вярвам. Приех, че всичко, което казва, е истина. Почти сто процента сигурен бях и процентите нямаше как да са повече от „почти сто“.
Отворих плика, който щеше да ми каже къде ще се състои следващата среща довечера. Прехвърлих в ума си всичко, което се случи. Толкова малко беше. Не беше казала нищо съществено.
Постигна две неща, осъзнах. Първо ми предаде този плик. И второ, искаше да провери дали може да ми се довери, дали ще я пусна да си тръгне.
Отидох да седна на дивана. Не откъсвах поглед от плика, мъчех се да намеря нишка в думите й, за която да се уловя. Опитвах се да мисля с няколко хода напред в шахматната игра.
На вратата се почука и влезе Каролин.
— Издържах изпита, на който ме подложи — осведомих я аз.
— Такава беше идеята — каза тя. — И да получите това — кимна към плика в ръката ми.
— Въпросът е дали тя издържа моя изпит. Откъде да знам дали казва истината?
— Мисля, че да, сър.
— Защо?
Над нас лампите отново премигнаха, кратък токов удар. Каролин погледна нагоре и изруга тихо. Още една задача, за която трябваше да се погрижи наред с другите.
— Ти защо й имаш доверие? — попитах.
— Причината, поради която се забавих няколко минути, преди да вляза, сър. — Тя посочи телефона. — Току-що позвъниха от Дубай. Имало е инцидент.
Инцидент в Дубай.
— С хеликоптер?
Тя кимна.
— Хеликоптер се е взривил при кацането на площадката на хотел „Мари-Посейдон“.
Вдигнах ръка към лицето си.
— Проверих времето, сър. Случило се е, след като е влязла в Овалния кабинет. Няма как вече да е знаела за катастрофата.
Смъкнах се пак на дивана. Изпълнила беше и третата си цел. Показа ми, че не се шегува.
— Добре — прошепнах. — И аз й вярвам.
ГЛАВА 14
Горе в президентския апартамент отворих едно от чекмеджетата на скрина. В него имаше само един предмет: снимка на Рейчъл. Имах купища нейни снимки из жилището, на които тя беше изпълнена с живот, щастлива, вдигнала чаша към камерата, в прегръдка или засмяна. Тази снимка беше само за моите очи. Направих я седмица преди да почине. Лицето й, само кожа и кости, беше на петна от лекарствата; от косата й бяха останали отделни кичури. Снимката би се сторила страшна на повечето хора — Рейчъл Карсън Дънкан в най-лошия си вид, най-накрая предала се пред безжалостната болест. Но за мен това беше най-хубавата снимка на Рейчъл, на нея тя беше най-силна, най-красива — с усмивка в очите, спокойна и изпълнена с решимост.
В този момент битката вече беше приключила. Беше въпрос на време, така ни казаха — месеци или седмици. Оказаха се шест дни. И тези шест дни не бих заменил за никои други в живота си. Говорихме за всичко, което беше важно за нас, за любовта ни. За страховете ни. За Лили. За Бог. Четяхме Библията, молехме се, смеехме се и плачехме, докато сълзите ни не пресъхнаха. За пръв път изживявах толкова истинска близост, така пречистваща. За пръв път се чувствах толкова неотделима част от друг човек.
„Нека те снимам“, бях й прошепнал.
Отначало понечи да възрази, но разбра: исках да запомня този момент, защото в него я обичах най-силно.
— Сър — каза Каролин Брок, докато леко потропваше по вратата.
— Да, знам.
Поставих пръсти на устните си, после ги допрях до снимката на Рейчъл. Затворих чекмеджето и вдигнах поглед.
— Да вървим — казах, облечен в обикновените си дрехи и с малка чанта на рамо.
Алекс Тримбъл наведе глава, стиснал челюсти неодобрително. Най-лошият кошмар за един шеф на Тайните служби в този момент се превръщаше в действителност за Алекс. Можеше да се успокоява с факта, че изпълнява мое нареждане, и затова нямаше друг избор, освен да ме пусне.