— Залагам на вас, сър — прошепна ми тя в ухото. — Онези не знаят срещу кого се изправят.
— Ако е така — отвърнах, — то е, защото ти си на моя страна.
Наблюдавах ги как се отдалечават, разтърсен, но изпълнен с решимост. Следващите двайсет и четири или четирийсет и осем часа нямаше да са лесни за Каролин, която трябваше да изпълнява ролята на моя човек в Белия дом. Преживявахме нещо, каквото никой не беше преживявал. Ние буквално създавахме правилата в крачка.
Когато те си отидоха и останах сам в тунела, аз се наведох и опрях ръце на коленете си. Поех няколко пъти дълбоко дъх, за да преборя вълнението.
— Надявам се, че знаеш какво, по дяволите, правиш — казах си.
Обърнах се и се насочих към тунела.
ГЛАВА 15
Влязох в подземния гараж на Министерството на финансите, леко наклонил глава настрани и с ръце в джобовете на сините джинси. Кожените ми обувки пъргаво се движеха върху асфалта. Не бях единственият човек в този час тук, затова присъствието ми не събуждаше подозрения, макар да бях облечен по-небрежно от тръгващите си от работа служители от Министерството, които носеха костюми, куфарчета и пропуски. Лесно беше да се скрия сред потропването на токове върху паважа, пиукането на дистанционни за кола, щракането на отварящите се автоматични ключалки, двигателите, които палят, и най-вече беше лесно, защото служителите бяха отдадени на плановете си за почивните дни и не им беше до някакъв тип в памучна риза и сини джинси.
Може да се криех и това съвсем не беше игра, положението беше изключително сериозно, но не можех да отрека леката тръпка на свобода, която почувствах, докато се движех сред хората, без да ме забелязват. Повече от десет години бяха минали, откакто бях стъпвал на публично място, без да съм обект на внимание, без да усещам как ме снимат във всеки момент, без да виждам десетки хора, които очакват да се приближа към тях да се ръкувам, да ги поздравя набързо, да поискат снимка с мен, услуга или дори задълбочен разговор за политика.
Както ми бяха обещали, колата беше четвъртата вляво, безличен седан, по-стар модел, сребрист, с регистрационен номер от Вирджиния. Извадих дистанционното и натиснах бутона за отключване, но задържах твърде дълго, затова вратата се заключи и се чу пиукане. Отвикнал бях. От десет години някой друг ми отваряше вратата.
Зад волана се почувствах като излязъл от машина на времето, пренесен в бъдещето от тази тайнствена измишльотина. Нагласих седалката, запалих двигателя и натиснах веднъж газта, включих на задна скорост и се обърнах да погледна назад, опрял ръка на седалката на пасажера. Докато бавно излизах от мястото, колата започна да пиука все по-настойчиво. Натиснах спирачките и видях жена, която минаваше зад колата на път към нейната. Щом мина, пиукането спря.
Нещо като радар, технология, предотвратяваща сблъсъка. Погледнах към таблото и забелязах камера за обратно виждане. За да мога да карам на заден, докато гледам напред, като следя екрана? Преди десет години нямаше такива, моята кола със сигурност нямаше.
Потеглих към изхода на гаража, платната бяха удивително тесни, завоите — остри. Отне ми няколко минути, преди да свикна наново, твърде рязко давах газ и колата подскачаше напред, твърде отривисто натисках спирачките, сякаш отново бях на шестнайсет и изкарвах очукания шевролет за хиляда и двеста долара от паркинга на магазина за нови и употребявани коли на Лудия Сам.
Наблюдавах автомобилите на платното пред мен, които напускаха гаража. Вратата автоматично се отваряше с наближаването на всяка кола. Нямаше никаква нужда шофьорът да отваря прозореца, за да притисне карта към някакъв скенер или някакво друго устройство. Дори не се бях сетил да предвидя подобна ситуация.
Когато дойде моят ред, вратата се отвори. Бавно минах през рампата, приближих дневната светлина, като внимавах за минувачи, после на улицата се включих в движението.
Трафикът беше натоварен, затова инстинктът ми да натисна газта и да почувствам тази временна независимост бе потиснат от задръстванията на всяко кръстовище. Погледнах през предното стъкло към покритото с облаци небе, надявах се да не завали.
Радиото. Натиснах бутон да го включа — нищо не се случи. Натиснах друг — същото. Натиснах трети и звукът от него гръмна в купето и мина през мен като вълна. В предаването двама души спореха и се прекъсваха дали президентът Джонатан Дънкан е извършил нарушение, което да налага отстраняването му от поста. Натиснах същия бутон, намалих го и се съсредоточих върху шофирането.
Замислих се накъде съм се запътил, за човека, с когото щях да се срещна, и в ума ми нахлуха спомени…