ГЛАВА 16
С ръце на гърба професор Уейт се разхождаше пред катедрата на аудиторията.
— Каква е обосновката за възражението на съдия Стивънс? — Върна се на катедрата, прегледа списъка си с имена. — Господин… Дънкан?
Вдигна поглед към мен.
Мамка му. Бях натъпкал устатата си с тютюн за дъвчене, за да остана буден, след като цяла нощ бях подготвял домашното си. Бях прегледал само отгоре-отгоре случая за днес. В края на краищата в аудиторията имаше стотина студенти и аз бях само един от многото, затова почти нямаше вероятност да ме изпитат. Само че в този ден късметът ми изневери. Спипаха ме неподготвен.
— Съдия Стивънс… Не е съгласен с мнозинството, защото… с… — Запрелиствах страниците и усещах как лицето ми пламва.
— Добре, сър, господин Дънкан, възраженията обикновено означават несъгласие.
Из залата се чуха притеснени хихикания.
— Да, сър, той… той не е съгласен с направеното от мнозинството тълкуване на Четвъртата поправка…
— Май не сте много наясно. Бъркате възражението на съдия Стивънс с възражението на съдия Брендан, господин Дънкан. Във възражението на съдия Стивънс Четвъртата поправка е само спомената.
— Ами да, объркал съм се… имам предвид…
— Сега вече сте на прав път, господин Дънкан. Госпожице Карсън, ще бъдете ли така добра да спасите господин Дънкан от неговото объркване?
— Възражението на съдия Стивънс стъпва на принципа, че Върховният съд не бива да се намесва в решенията на щатски съд, това би означавало промяна в обхвата на действие на федералната Конституция.
Прочутият професор Уайт за пръв път ме взимаше на мушка, това беше едва четвъртата ми седмица в Юридическия факултет на Университета на Северна Каролина. Погледнах в другата част на залата, към жената на третата редица, която говореше, и си помислих: „За последен път се явяваш в час неподготвен, глупако“.
След това вперих поглед в момичето, което седеше на третата редица, говореше уверено и почти без никакво притеснение. „… Тук става дума за долната граница, а не за горната в обхвата на федералната Конституция, и ако съществува адекватно и независимо щатско законодателство, което да обосновава решението…“
Имах чувството, че са ми изкарали въздуха.
— Коя… е тя? — прошепнах на Дани, който седеше до мен. Дани караше трета година и познаваше почти всички.
— Рейчъл — шепнешком ми отговори той. — Рейчъл Карсън. Трети курс право. Тя ме победи в конкурса за главен редактор на правното списание.
— Знаеш ли нещо повече за нея?
— Питаш дали има приятел? Нямам представа. Ти обаче направи невероятно първо впечатление.
Когато лекцията свърши, сърцето ми още биеше бясно. Скочих от мястото си и се втурнах към вратата, надявах се да я настигна в коридора сред морето от студенти.
Късо подстригана кестенява коса, джинсов жакет…
— … Рейчъл Карсън… Рейчъл Карсън…
Там. Видях я. Проправих си път през множеството и я настигнах, когато се отделяше от основния поток студенти и се насочваше към една от вратите.
— Ей — извиках колебливо. Този треперещ гласец мой ли беше?
Тя се обърна и ме погледна със зелените си очи, извила вежди. Най-финото, изваяно лице, което бях виждал.
— Здрасти… — каза тя несигурно, мъчейки се да си спомни кой съм.
— Ами. Здрасти. — Метнах раницата си на рамо. — Аз, ами, исках само да ти благодаря, ами, сещаш се, че ме спаси преди малко.
— О, няма проблем. Ти си първи курс, нали?
— Виновен.
— На всички се случва — каза тя.
Поех дъх.
— Такова, ами, какво ще… Имам предвид… какво, ами, ще правиш сега?
Какво по дяволите ми ставаше? Бях преминал през всички обучения, назначени от сержант Мелтън; бях заливан с вода при мъчения, пребиван, разпъван, убиван в тренировъчни екзекуции от Иракската републиканска гвардия. И изведнъж не можех да вържа и две думи?
— Сега ли? Ами, аз… — кимна. Едва тогава забелязах къде се е канела да влезе: дамската тоалетна.
— О, ще…
— Е, да…