Къде е президентът? [bg]

— Ами тогава трябва…

— Трябва ли? — развесели се тя.

— Да, имам предвид, не е добре… да стискаш или… имам предвид… щом трябва да отидеш, трябва да отидеш, нали?

Как така се бях побъркал напълно?

— Правилно — каза тя. — Така че, беше ми приятно.

Чух смеха й от другата страна на вратата.

Седмица след като я бях видял за пръв път, не спирах да мисля за нея. Порицавах се: първата година в правния е годината да залягаш, да се докажеш, момче. Но независимо колко упорито се опитвах да се съсредоточа върху условията да бъдеш съден в определен щат, формулировката на престъпна небрежност или изискването за пълно приемане на договор в търговското право, това момиче, което седеше на третата редица в лекцията ми по федерално избирателно право, непрекъснато изникваше в ума ми.

Дани ми донесе сведенията от разузнавателната си мисия: Рейчъл Карсън беше от малко градче в западната част на Минесота, беше учила в Харвард, след което беше спечелила стипендия за Юридическия факултет на Северна Каролина. Беше главен редактор на правното списание, първа по успех в курса си и я очакваше работно място в организация с идеална цел, която осигуряваше правна помощ на бедни. Беше красива, но притеснителна. Не беше много общителна, поддържаше връзка с по-големите студенти, онези, които не идваха в университета направо от колежа.

„Добре, мамка му — бях си помислил. — И аз не идвам направо от колежа.“

Най-накрая събрах смелост и я открих в библиотеката, седнала на дълга маса с няколко приятели. Помислих си, че идеята ми е много лоша. Краката ми обаче не ме слушаха и неочаквано цъфнах до нея.

Когато ме видя да идвам, тя остави химикалката и впери поглед в мен.

Щеше ми се да направя насаме онова, което бях намислил, но се страхувах, че ако не го направя сега, никога няма да събера смелост.

„Затова действай, тъпанар такъв, преди някой да е извикал охраната.“

Извадих лист от джоба си, разгънах го и се прокашлях. Вече всички на масата гледаха в мен. Зачетох:

„Първите два пъти не направих бум.
Колкото на кокошка показах ум.
И в третия опит надали ще блесна с идея,
Та реших на лист мислите си да излея.“

Погледнах към нея, на лицето й имаше развеселена усмивка.

— Още не е избягала — казах и за награда успях да разсмея една от приятелките й, добро начало.

„Казвам се Джон. Тукашен съм, от град близо до Бумър.
Възпитан съм, добър слушател, с нелошо чувство за хумор.
Нямам пари, нито кола, нито съм надарен с таланта на поет.
Но акълът ми щрака, макар че да блесна с него рядко имам късмет.“

Последният ред ми спечели отново смеха на приятелите й.

— Така е наистина — казах на Рейчъл. — Владея четмо и писмо и всичките тези дивотии.

— Не се съмнявам, не се съмнявам.

— Може ли да продължа?

— И още как — махна тя с ръка.

„За да учим, тук сме дошли, при професори добри,
Ала мен не ме свърта и ученето никак не върви,
Чета учебника урок по урок, но не стигам надълбоко,
Мислите ми все се отклоняват към момиче зеленооко.“

Тя не успя да скрие усмивката си, поруменя. Другите момичета на масата заръкопляскаха.

Направих дълбок поклон.

— Много благодаря — казах, докарвайки най-добрата си имитация на Елвис. — Цяла седмица ще бъда тук.

Рейчъл не ме гледаше.

— Имам предвид, ако не друго, поне това, че римувах „зеленооко“…

— Така е, това точно беше впечатляващо — съгласи се тя със затворени очи.

— Ами добре. Дами, моля да ме извините, ще се преструвам, че всичко тук е протекло добре, и ще си тръгна, докато още съм на гребена на вълната.

Бавно си тръгнах, давах й възможност да ме настигне, ако иска.

ГЛАВА 17

Стреснато се върнах от спомените и влязох в паркинга, разположен точно където ми бяха казали, че ще бъде, на по-малко от пет километра от Белия дом. Паркирах и загасих двигателя. Не се виждаше жива душа.

Грабнах чантата и излязох. Задният вход приличаше на товарна рампа, със стъпала, които водеха към широка врата без дръжка отвън.

От интеркома прозвуча писклив глас: