Рейчъл все така ми липсваше, както съпругата липсва на един мъж. Тази вечер ми липсваше свръхестественият й усет кога да ме порицае и кога да ме подкрепи, да ме убеди, че независимо от всичко краят ще е добър.
Никога няма да има втора Рейчъл. Знаех го. Но ми се искаше да не бъда непрекъснато сам. Рейчъл искаше да обсъдим какво ще се случи, след като тя умре. Шегуваше се, че ще бъда най-търсеният ерген на планетата. Може би. Точно сега се чувствах като най-объркания кретен, който ще разочарова всички.
— Питие? — попита през рамо Манди.
— Няма време. Няма да се бавя.
— Честно казано, не разбирам защо ти е притрябвало такова нещо. Но съм готова. Да се залавяме.
Последвах я в апартамента й.
ГЛАВА 18
— Чувствам се странно — признах.
— Добре се справяш — прошепна Манди. — За пръв път ли ти е?
— Да. И се надявам да е за последен.
— И за двама ни ще е по-приятно — каза тя, — ако спреш да се оплакваш. За Бога, Джон, изтезавали са те в Багдад, а такова нещо да не можеш да понесеш?
— При теб всеки ден ли е така?
— В повечето. Сега стой… мирен. По-лесно е.
За нея може и да беше. Опитах се да седя спокойно на розовия стол в гардеробната на Манди, докато тя очертаваше с молив веждите ми. Куфарчето за гримове от дясната ми страна беше пълно с тубички, шишенца, четки, пудри, кремове и фондьотен във всевъзможни размери и цветове. Приличаше на сцена от евтин филм за вампири и зомбита.
— Само недей да ме докарваш като Граучо Маркс.
— Няма, няма — успокои ме Манди. — Като отворихме дума… Протегна ръка, бръкна в чантата си и ми показа какво извади — очила като на Граучо Маркс, гъсти вежди и мустаци.
Взех ги.
— На Рейчъл — казах.
Когато болестта на Рейчъл напредна, тя се притесняваше, че всички я съжаляват. Затова когато я посещаваха приятели, тя разведряваше обстановката. Предупреждавах гостите с думите „Днес Рейчъл изобщо не прилича на себе си“. Влизаха в стаята и я виждаха в леглото с очилата на Граучо. Понякога слагаше клоунски нос. Имаше и маска на Ричард Никсън и при вида й хората избухваха в смях.
Такава си беше Рейчъл, точно такава. Винаги се притесняваше за всички други, но не и за себе си.
— Както и да е — Манди пресече възможността настроението съвсем да помръкне, — не се притеснявай за веждите си. Само малко ги удебелих. Ще се изненадаш колко променят външния вид. Очите и веждите.
Седна рязко на стола и ме огледа.
— Да ти кажа честно, момче, с тази брада, дето си пуснал, наполовина си спечелил битката. И каквато е огненочервена! Направо е като фалшива. Искаш ли да ти боядисам и косата, за да са в тон?
— Как не!
Поклати глава, продължаваше да оглежда лицето ми като лабораторен екземпляр.
— Косата ти не е достатъчно дълга, за да се позанимая с нея — промърмори повече на себе си, отколкото на мен. — Ако я среша наляво вместо надясно, нищо няма да постигна. Може да я срешим напред. — Постави ръце на косата ми, започна да я разресва с пръсти, разроши я. — Поне ще изглеждаш в крак с модата от това десетилетие.
— Ами ако си сложа бейзболна шапка? — предложих.
— А! — Тя се отдръпна. — Ами да, с шапка ще стане по-лесно. Дали? Шапка носиш ли си?
— Да — извадих от чантата си бейзболна шапка и си я сложих.
— Връщаме дните на нашата слава, а? Добре, така, с брадата, червената бейзболна шапка, веждите и… хм. — Закима. — Ключът са очите. — Тя посочи лицето си. Въздъхна. — Погледът ти е друг, скъпи.
— Какво искаш да кажеш?
— Откакто Рейчъл си отиде — уточни тя. — Погледът ти е друг. — Рязко сложи край на тези размишления. — Извини ме. Я да ти намерим някакви очила. Не носиш очила, нали?
— За четене, когато съм уморен.
— Стой така.
Отиде в дрешника си и се върна с правоъгълна кадифена кутия. Отвори я и показа около петдесет чифта слънчеви очила, всеки чифт лежеше върху малка издатинка.
— Боже, Манди.
— Взех ги назаем от Джейми. Когато снимахме продължението на „Лондон“ миналата година. Излиза тази Коледа.