— Чух за филма. Поздравления.
— Да, ами казах на Стивън, че ще е последен. Родни не си свали лапите от мен през цялото време на снимките. Но го удържах.
Подаде ми очила с дебели кафяви рамки. Сложих си ги.
— Хм — не одобри тя. — Свали ги. Виж тези.
Сложих си други.
— Не стават, ами тези?
— Целта ми не е да победя в моден конкурс.
Тя ме изгледа с каменно лице.
— Няма такава опасност, мили мой, довери ми се. Ето. — Подаде ми други. — Да, тези са.
Подаде ми отново чифт с дебели рамки, този път кафявото имаше червени отблясъци. Сложих си ги и лицето й грейна.
— Отиват на брадата ти — каза ми.
Направих физиономия.
— Недей, исках да кажа, че напълно променят тена на лицето ти. Ти си светъл. Тъмнорус и със светла кожа. Очилата и брадата изпъкват с наситено тъмночервено.
Станах и отидох до огледалото над тоалетката й.
— Отслабнал си — отбеляза Манди. — Никога не си бил пълен, но сега изглеждаш измършавял.
— Не ми прозвуча като комплимент.
Огледах се. Бях си аз, но разбрах какво имаше предвид с промяната на тена. Шапката, очилата и брадата. За пръв път си давах сметка до каква степен и лекото удебеляване на веждите може да промени вида на човек. Бях напълно преобразен и без свита от тайни агенти. Никой нямаше да ме познае.
— Знаеш ли, Джон, ще е хубаво да продължиш с живота си. Ти си само на петдесет. И тя искаше същото. Всъщност тя ме накара да й обещ…
Спря се, лицето й леко поруменя, погледът й заискри.
— Говорили сте с Рейчъл по темата, така ли?
Кимна, постави ръка на гърдите си, изчака миг, за да се разсеят емоциите.
— Каза ми, цитирам: „Не позволявай Джон да прекара сам живота си, воден от някакво сбъркано чувство за вярност“.
Рязко поех дъх. Тези думи — „сбъркано чувство за вярност“ — бяха точно думите, които неведнъж ми беше повтаряла. С тях тя отново оживя в стаята, сякаш усетих дъха й на лицето си, наклонила глава, какъвто навик имаше, когато искаше да каже нещо важно. Уханието й на ванилия, трапчинката на дясната й буза, бръчиците от смях покрай очите й…
Ръката й, вкопчила се в моята в онзи последен ден, гласът й — дрезгав от болкоуспокояващите, толкова слаба, но достатъчно силна да стисне ръката ми за последен път.
Обещай ми, че ще срещнеш друга, Джонатан. Обещай ми.
— Мисълта ми е — гласът на Манди преливаше от емоции, — че всеки разбира кога е дошъл моментът отново да излезе на сцената. Излишно е да се дегизираш само и само за да излезеш на среща.
Отне ми известно време да се съвзема и да си спомня подробност, която не биваше изобщо да забравям: Манди нямаше ни най-малка представа какво става. Като се позамислих, разбрах защо тя с пълно право предполага, че имам среща с жена — вечеря или питие, или кино — и че вероятно не искам тя да става достояние на световните медии.
— Отиваш на среща, нали?
Безукорно оформените й вежди се сключиха, докато се взираше в мен и обмисляше ситуацията. Ако не отивах на среща, къде бих могъл да се явя в този вид и защо? По каква причина президентът би се измъквал от охраната си и би пътувал инкогнито?
Трябваше да сменя посоката, в която се беше насочило въображението й. Но след смъртта на Рейчъл тя беше човекът, който ненатрапчиво и изключително внимателно се грижеше за мен, и нямаше да ме притиска да й се доверявам против волята си.
Изкашлях се и погледнах часовника. Графикът ми беше натоварен. Винаги бе разчетен до секундата, но президентът никога не закъснява. Всички го чакат. Този път не бе така.
— Трябва да вървя — казах на Манди.
ГЛАВА 19
Слязох със служебния асансьор и излязох на улицата. Колата ме чакаше на паркинга. Потеглих към Капитолия и открих паркинг близо до Седма улица и улица „Северна Каролина“, оставих ключовете на служител, който едва-едва ме погледна.
Смесих се с пешеходците и се потопих в шума от хората, които се наслаждаваха на пролетната петъчна вечер в кипящ от живот квартал с ресторанти и барове с широко отворени прозорци. Посетителите се смееха и разговаряха, от усилвателите гърмеше музика.
Приближих се до парцаливо облечен мъж, седнал до стената на разположено на ъгъла кафене. Край него лежеше немска овчарка, която дишаше тежко, с отворена уста, до празна купа. И той като много от бездомниците носеше повече дрехи от необходимото. Беше сложил и тъмни, надраскани очила. Имаше табела с надпис БЕЗДОМЕН ВЕТЕРАН, но в момента табелата стоеше опряна на стената на сградата. Сигурно беше в почивка. От другата страна лежеше малка картонена кутия с няколко банкноти. От радиото тихо звучеше музика.