Отклоних се от основния поток пешеходци и се наведох към него. Познах песента от радиото — „В музиката“ на „Ван Морисън“. Спомените ме върнаха към бавен танц в Савана по време на основното ми обучение, когато затваряха бара на улица „Ривър“, умът ми беше замъглен от пиенето, крайниците ме боляха от тренировките.
— Ветеран от войната в Залива ли сте, сър? — попитах.
По външния му вид можеше да се предположи, че дори е ветеран от Виетнам, после отчетох, че тежките години вероятно го бяха състарили повече.
— Е, как — отговори ми той. — Ама никъв сър не бех. Печелех си парите, приятел. Взводен сержант в Първа пехотна. Бех, когато резнаха въженцето на Саддам.
Почувствах как у него се надига гордост. Добре ми подейства, че го накарах да си спомни. Исках да разпаля още огъня на гордостта му, да му купя сандвич, да послушам за него. Но усещах, че времето ме притиска, и погледнах часовника си.
— Първа пехотна дивизия, а? Вие, момчета, първи влязохте в Ирак, нали?
— Острието на копието, човек. Сгазихме ги ония слабаци от Републиканската гвардия, докато спят.
— Не е зле за пешак — казах.
— Пешак ли? — звучеше изненадано. — Служили ли сте? Какъв бяхте, от военновъздушните ли?
— Бях войник като теб — казах. — Да, прекарах две години в Седемдесет и пети.
Той се поизправи и изви гъстите си, слели се вежди.
— Рейнджър от военновъздушните, а? Бас държа, че си видял много мазало, момче. Атаки и разузнавателни акции, нали?
— Не толкова, колкото вас, момчетата, които бяхте в по-големите подразделения — отново насочих темата към него. — Колко ви трябваше да превземете половината страна, седмица?
— И после спряхме — рече, извил уста. — Винаги съм си мислил, че това беше грешка.
— Ей, бих хапнал един сандвич. Ами ти?
— Предложението ще се посрещне с истинска благодарност — каза той. Когато се насочих към вратата, добави: — Впрочем в това кафене правят убийствен сандвич с пуешко.
— Тогава да е сандвич с пуешко.
Върнах се, но вече времето ме притискаше. Преди да си тръгна обаче, научих още някои важни факти.
— Как се казваш, пешак? — попитах.
— Старши сержант Кристофър Найт — отговори.
— Заповядай, сержант. — Подадох му пакет с храна. Напълних с вода купата за кучето, което я излочи до капка.
— За мен беше чест да се запознаем, сержант. Къде полагаш глава нощем?
— Приют през две улици. Повечето сутрини идвам тук. Хората са малко по-мили.
— Трябва да вървя, но ето, Крис, вземи това.
Извадих рестото от джоба си и му го дадох.
— Бог да те благослови — стисна ръката ми със силната ръка на войник.
Незнайно защо гърлото ми се сви. Посещавал бях клиники и болници, дал бях всичко от себе си да реформирам Отдела за работа с ветерани, но ето това не виждах — бездомните с посттравматично стресово разстройство, които не могат да си намерят работа.
Тръгнах по тротоара, извадих телефона си, за да запиша името му и адреса на кафенето, за да се погрижи някой за този човек, преди да е станало твърде късно.
Като него имаше хиляди. Обзе ме познато чувство — че способността ми да помогна на тези хора е едновременно огромна и ограничена. Човек се научава да живее с този парадокс. Ако не може, вторачването в ограниченията ще му попречи да направи най-доброто, на което е способен. Междувременно трябва да търси възможности да надделява над ограниченията, да прави всичко по силите си всеки ден. Дори в лошите дни винаги има възможност да се направи добро.
Две пресечки след сержант Найт се придвижвах в сенките от залязващото слънце и забелязах, че тълпата пред мен беше спряла. Подминах неколцина и стъпих на улицата, за да виждам по-добре.
Двама полицаи от охраната на вашингтонското метро се опитваха да повалят по очи някакъв мъж, тъмнокож младеж с бяла тениска и джинси. Младежът се съпротивяваше, опитваше се да освободи ръцете си, докато един от полицаите се мъчеше да му сложи белезници. Полицаите имаха оръжие и палки, но не ги използваха, поне не още. Двама или трима от хората на тротоара снимаха с телефоните си случващото се.
— На земята! По очи! — крещяха офицерите.
Младежът, когото арестуваха, тръгна надясно, препъвайки се, офицерите го последваха към улицата със спряно движение, блокирано от полицейска кола.
Инстинктивно направих крачка напред, след това се върнах. Какво щях да направя — да заявя, че съм президентът и че се заемам със случая? Можех само да зяпам или да си тръгна.
Нямах представа как се беше стигнало до този арест. Възможно беше този мъж да е извършил сериозно престъпление или да е отмъкнал нечия чанта, или просто е вдигнал кръвното на полицаите. Надявах се, че те само изпълняват своя дълг и предприемат съответните действия. Повечето полицаи даваха всичко от себе си през повечето време, знаех го. Знаех и че има лоши полицаи, точно както има лоши хора във всяка професия. И знаех, че има полицаи, които се мислят за добри полицаи, но — макар и подсъзнателно — щом видят чернокож с тениска и джинси, го възприемат за по-голяма заплаха от бял мъж, облечен по същия начин.