Огледах наблюдаващата сцената тълпа, хора от всички раси и с всякакъв цвят на кожата. Десет души могат да гледат едно и също нещо и да го възприемат по десет различни начина. Някои ще видят добрите полицаи, които си вършат работата. Други ще видят чернокож мъж, с когото се държат агресивно заради цвета на кожата му. Понякога е едното, друг път — другото. Понякога са и двете едновременно. Но независимо от това в ума на всеки от зрителите имаше един и същ въпрос: дали невъоръженият мъж ще се отърве без куршум?
Втора полицейска кола наближаваше по улицата, полицаите повалиха младежа, сложиха му белезниците и го изправиха на крака.
Пресякох и се запътих натам, закъдето бях тръгнал. Нямаше лесни решения на подобни проблеми, затова се опитах да следвам собствения си съвет — да осъзнавам ограниченията си и да не спирам да правя каквото мога, за да подобрявам положението. Указ, закон, който е на бюрото ми, речи, думи от моя амвон — всичко това, представено с правилния тон, ни движи в правилната посока.
Но тази битка беше стара като човечеството: ние срещу тях. Във всяка епоха отделни хора, семейства, родове и нации са решавали въпроса „Как да се отнасяме с онези, които не са като нас?“. В Америка расизмът е наше старо проклятие. Но има и други проблеми, които ни разделят — религия, имиграция, сексуална ориентация. Понякога стратегията „онези“ е наркотик, който подхранва звяра в нас. Твърде често тези, които тръгват на нож срещу „онези“, надделяват над призивите да си спомним, че „ние“ можем да живеем и да работим заедно. Умовете ни са работили твърде дълго по този начин. Може би винаги така ще работят. Но не бива да се отказваме да опитваме. Това е постоянната мисия, която са ни завещали Бащите основатели на нацията — да се стремим към „по-съвършен съюз“.
Завих и вятърът ме връхлетя. Погледнах към покритото с пепеляво-сиви облаци небе.
Докато вървях към края на улицата, към бара на ъгъла, се страхувах, че се изправям пред най-трудната част от предстоящата много тежка нощ.
ГЛАВА 20
Поех дълбоко въздух и влязох в бара.
Вътре видях плакати на бейзболни отбори и вдигнати високо в ъглите телевизори на фона на неизмазани тухлени стени, чух силна музика, която се надвикваше с разгорещените разговори на насъбралата се за евтино пиене тълпа. Много от присъстващите бяха във всекидневни дрехи, младежи, които учеха, но имаше и служители, отбили се след работа, облечени в костюми с разхлабени вратовръзки или пък с пуловери и панталони. Вътрешният двор на бара беше пълен. Подът лепнеше, носеше се мирис на изветряла бира. У мен се пробудиха спомени за първите месеци в армията в Савана, когато обикаляхме улица „Ривър“ в почивните дни.
Кимнах към двамата агенти от Тайните служби, облечени в костюми, които стояха на пост. Осведомени бяха за идването ми и как ще съм облечен. Наредено им беше да не показват, че ме познават, и те следваха заповедта, поздравиха ме с кратки кимвания и леко сковаване на позата.
Отзад в ъгъла дъщеря ми седеше на маса, заобиколена от хора — някои бяха приятели, други просто искаха да са в компанията на дъщерята на президента, — пиеше цветна плодова течност от чаша, а друга жена й шепнеше нещо на ухото заради високата музика. Като чу думите й, дъщеря ми вдигна ръка към устата си, сякаш едновременно се опитваше да преглътне и да се разсмее. Но изглеждаше престорено. Просто проявяваше учтивост.
Очите й оглеждаха помещението. Първия път погледът й ме подмина, след това се върна към мен. Устата на Лили се отвори, очите й се присвиха. Най-накрая изражението й омекна. Отне й миг-два, следователно дегизировката ми беше на ниво.
Продължих, подминах тоалетните и влязох в сервизните помещения в задната част на бара, вратата се отвори по план. Вътре миришеше като в стая на студентско братство, имаше купища рафтове, отрупани с подбрани алкохолни питиета, покрай стените бяха наредени кегове, а на бетонния под бяха оставени кутии със салфетки и чаши за бара.
Сърцето ми се разтопи, когато дъщеря ми влезе — кръглоликото дете с огромни очи, което посягаше с ръчички към лицето ми, малкото момиченце, което се повдигаше на пръсти, за да ме целуне, а лицето му беше намазано с фъстъчено масло, младото момиче, което ръкомахаше отсечено, докато убеждаваше в предимствата от стимулите за алтернативна енергия на финала на щатското състезание по дебати.