Когато се отдръпна и ме погледна в очите, усмивката й беше изчезнала.
— Значи е истина?
— Истина е.
— Тя идва ли в Белия дом?
— Да, дойде. Повече не мога да ти кажа.
— Ти къде отиваш? — попита тя. — Какво ще правиш? Защо си без охрана? Защо си облечен така, сякаш си дегизиран…
— Ей, ей. — Поставих ръце на раменете й. — Всичко е наред, Лил. Пак ще се срещна с тях.
— С Нина и нейния партньор ли?
Много се съмнявах, че момичето с тениска от Принстън е казала на дъщеря ми истинското си име. Но колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.
— Да — казах.
— След като говори с мен, повече не съм я виждала — каза ми Лили. — Нито веднъж. Изчезна напълно от курса.
— Не мисля, че изобщо е била записана в Сорбоната. Мисля, че е отишла в Париж, за да те види. За да предаде съобщението.
— Но защо ще говори точно с мен?
Не отговорих. Не исках да споделям повече подробности от необходимото. Но Лили беше умна като майка си. Бързо се досети.
— Знаела е, че ще предам съобщението й направо на теб. Без посредници. Без проверки.
— Именно.
— И какво е имала предвид? — попита Лили. — С тези думи — „Тъмни векове“?
— Лил… — Придърпах я към себе си, но не й отговорих.
— Няма да ми кажеш. Не можеш — добави тя, разкривайки ме, прощавайки ми. — Сигурно е важно. Толкова важно, че ме помоли да се кача на самолета от Париж, и сега ти… правиш там, каквото правиш. — Погледна през рамо. — Къде е Алекс? Къде е охраната ти? Освен Фрик и Фрак, хората, които си изпратил, за да ме пазят.
След дипломирането си в колежа Лили реши да се движи без охрана, имаше такова право. Но в момента, в който ми се обади миналия понеделник, изпратих светкавично агентите да я пазят. Необходими бяха два дни, за да я прибера у дома, защото имаше още един изпит, а ме увериха, че в Париж е в безопасност.
— Охраната ми е наоколо — отговорих.
Не беше необходимо да знае, че съм сам. Вече и без това беше разтревожена. Майка й беше починала едва преди година, все още се съвземаше от загубата. Излишно беше да се притеснява, че може да остане и без баща. Не беше дете и за годините си беше доста зряла, но беше само на двайсет и три, за бога, съвсем беззащитно дете за онова, което щеше да й поднесе животът.
Усетих стягане в гърдите при мисълта за всичко, което би означавало случващото се за Лили. Но нямах избор. Бях дал клетва да защитавам тази страна и бях единственият човек, който можеше да го направи.
— Слушай — взех ръката й. — Искам да прекараш няколко дни в Белия дом. Стаята ти вече е готова. Ако ти трябва нещо от твоя апартамент, агентите ще ти го осигурят.
— Не… разбирам. — Обърна се и ме погледна, устните й леко трепереха. — Тате, ти в опасност ли си?
Едва удържах вълнението си. Отдавна беше престанала да се обръща към мен с „тате“, макар след смъртта на Рейчъл да се беше случило веднъж или два пъти да го чуя. Използваше това обръщение в моменти, когато се чувстваше най-уязвима, най-ужасена. Издържал бях на сержанти садисти, на жестоки иракчани мъчители, на нападащи в гръб лобисти и на вашингтонските журналисти, но дъщеря ми предизвикваше реакция, която не беше по силите на никой друг.
Наведох се и притиснах глава о нейната.
— Аз ли? Стига. Само проявявам предпазливост. Искам да съм сигурен, че си в безопасност.
Не я убедих. Уви ръце около врата ми и ме притисна силно. И аз я прегърнах. Чувах как хлипа, тялото й потръпваше.
— Ти си моята гордост, Лили — прошепнах, за да преодолея чувствата, от които гърлото ми се свиваше. — Казвал ли съм ти го?
— Все ми го повтаряш — каза тя на ухото ми.
Погалих по косата моята блестяща, силна, независима дъщеря. Вече беше жена, притежаваше красотата на майка си, ума й, духа й, но все още беше момиченцето, което грейваше, когато ме види, което пискаше, когато я целувах бурно-бурно, което не можеше да заспи след кошмар, ако тате не я държи за ръка.
— Сега върви с агентите — прошепнах. — Става ли?
Тя се отдръпна от мен, избърса страните си, пое дъх, погледна ме с изпълнени с надежда очи и кимна.
После отново се хвърли към мен и ме прегърна.
Затворих здраво очи, държах треперещото й тяло. Изведнъж порасналата ми дъщеря се превърна в петнайсетгодишна гимназистка, която се нуждаеше от своя татко, от бащата, който уж трябваше да е нейната непоклатима скала, която никога нямаше да я предаде.