Ето за това служеха наземните екипи.
Отвори калъфа на оръжието си с разпознаване на отпечатъка от палеца и сглоби Ана Магдалена, полуавтоматичната пушка, постави оптичния мерник, зареди. Отиде до мястото и приклекна под прикритието на почти пълния мрак. Слънцето щеше да залезе след по-малко от двайсет минути и така на покрива щеше да стане още по-тъмно.
Застана удобно и погледна през мерника. Откри входа, който търсеше, този отляво. Щеше да чака. Можеше да отнеме пет минути. Можеше да отнеме и три часа. А след това трябваше да действа почти светкавично и със смъртоносна точност. Но това беше нейната специалност и никога не пропускаше.
О, как копнееше да постави слушалките и да послуша концерт за пиано! Но всяка задача беше различна и за тази й беше необходим добре обучен екип, който да я насочва през слушалката. Указанията можеше да дойдат всеки момент, затова, вместо да слуша как Андреа Бачети изпълнява Концерт за пиано в „Театро Олимпико ди Виченца“, тя попиваше звуците от автомобилния трафик, възгласите на тълпата на стадиона, музикалните акценти, които възпламеняваха публиката, и кратките съобщения от помощния екип.
Пое дъх, издиша. Така забавяше пулса си. Държеше пръста си близо до спусъка, но без да го докосва. Нетърпението беше излишно. Целта щеше да дойде на мушка, както винаги.
И както винаги, тя щеше да бъде точна.
ГЛАВА 23
Мъжът седна безмълвно, свел глава, докато се придвижваше вляво от мен, настани се, сякаш сме непознати, които по случайност са се озовали на съседни места.
Всъщност ние наистина бяхме непознати. Нищо не знаех за него. Неочакваните ситуации са нещо често срещано в моята работа, но когато възникне такава, разполагам с екип от съветници, които да ми помогнат да я анализирам, да съберем цялата възможна информация и да я разнищим, да внесем някакъв ред в хаоса. Този път бях сам и нямах никакви указания.
Този човек можеше да е просто куриер, доставящ сведения, които дори не разбира, и да не поддаде при разпит, защото няма нищо ценно, което да каже. Ако е така, то този човек ми беше представен по погрешен начин, не че съм се доверил на източника — жена, известна под името Нина.
Той може и да беше убиец. Цялата работа можеше да е хитър план да остана сам и беззащитен. Ако беше така, дъщеря ми оставаше пълно сираче. А аз щях да опозоря президентския пост, защото съм бил примамен на тайна среща от елементарен заговор.
Но трябваше да рискувам заради онези две думи. Тъмни векове.
Той се обърна и за пръв път погледна човека, за когото знаеше, че е президентът Дънкан, но който с червената си брада, очилата и бейзболната шапка не приличаше кой знае колко на гладко избръснатия, облечен в костюм лидер, когото виждаше по телевизията.
Леко кимна в знак на одобрение и реших, че оценява не моята дегизировка, а факта, че нося такава. Това означаваше, че съм в играта — или поне засега. Бях се съгласил на тайна среща. Така бях признал нейното значение.
Последното, което исках, е да се направи такъв извод, но се налагаше. Този мъж като нищо можеше да е най-опасният човек в света в този момент.
Огледах се. Никой не седеше от двете ни страни, никой не седеше и зад нас.
— Кажи паролата — подканих мъжа.
Партньорът на Нина беше млад като нея, може би двайсетинагодишен. И също толкова слаб. Костната му структура издаваше източноевропейски произход както при нея. Беше европоиден тип, с по-тъмен тен от този на своята партньорка. Вероятно се дължеше на средиземноморско влияние сред предците му, възможни бяха гени от Близкия изток или африкански. По-голямата част от лицето му беше закрита, имаше дълга проскубана брада и гъста, сплъстена коса, която се подаваше изпод бейзболната шапка. Очите му бяха хлътнали, сякаш насинени. Носът му беше дълъг и крив — по рождение или пък е бил чупен.
Носеше плътна черна тениска, тъмни спортни панталони и спортни обувки. Нямаше нито чанта, нито раница.
Нямаше оръжие. Не би успял да мине през охраната. Но тук беше пълно с предмети, които можеха да се използват като оръжие. Можеш да убиеш човек с ключ, с парче дърво, дори с химикалка, ако я насочиш с хирургическа точност към тялото на жертвата. В обучението за рейнджъри, преди да бъда пратен в Ирак, ни показаха разни неща — тактики за самозащита, възможни оръжия, — които никога не биха ми хрумнали. Едно бързо движение с остър предмет към сънната ми артерия — и щях да умра от кръвозагубата, преди да дойде бърза помощ.