Улових го за тънката ръка. Дланта ми напълно я обви.
— Кажи паролата. Веднага.
Той се стресна от жеста ми. Погледна към ръката ми, която стискаше неговия бицепс, после отново погледна към мен, но — забелязах аз — не беше кой знае колко стреснат.
— Синко — напомних си да контролирам изражението си и тона си, — това не е игра. Нямаш представа, с кого си се забъркал. Нямаш представа колко си загазил.
Искаше ми се моята позиция да е толкова силна, колкото я представях.
Очите му се присвиха, преди да проговори.
— Каква парола бихте искали да ви кажа? — попита той. — Армагедон? Ядрен холокост?
Акцентът му беше същият като на партньорката му. Но английският му беше по-добър.
— Последна възможност — заявих. — Онова, което ще последва, няма да ти хареса.
Отклони поглед.
— Говорите, сякаш аз искам нещо от вас. А всъщност е точното обратното.
Нямаше спор. Присъствието ми тук го потвърждаваше. Но и обратното беше вярно. Не знаех какво искаше да ми каже. Ако беше само информация, той си имаше цена. Ако трябваше да ми предаде заплаха, искаше откуп. Не беше преминал през всичко това напразно. Аз също имах нещо, което той искаше. Просто не знаех какво е.
Отпуснах хватката на ръката му.
— Няма да излезеш от стадиона — казах и се надигнах от мястото си.
— Тъмни векове — изсъска той, сякаш проклинаше с всяка от думите.
На игрището Рендън отигра висока топка, която противниковият играч трябваше да улови и да я хвърли тичешком.
Отпуснах се на мястото си. Поех дъх.
— Как да те наричам?
— Наричайте ме… Оги.
Агресивността, сарказмът бяха изчезнали. Малка победа за мен. Вероятно картите му бяха по-добри от моите, но той беше хлапе, а аз играех покер на живот и смърт.
— А как… да ви наричам аз? — попита той почти шепнешком.
— Наричай ме господин президент.
Поставих ръката си на седалката му, сякаш бяхме стари семейни приятели.
— Ето как ще стане работата — започнах. — Ти ще ми кажеш как си научил тези думи. Ще ми кажеш и всичко, което си дошъл да ми съобщиш. И след това аз ще реша какво да правя. Ако двамата се сработим, ако съм доволен от разговора ни, тогава нещата може да се наредят добре за теб, Оги.
Дадох му момент да осмисли чутото, светлината в края на тунела за него. При всички преговори трябва да има такава.
— Но ако не остана доволен — продължих, — ще направя необходимото с теб, с приятелката ти и с всеки, за когото ви е грижа на този свят, за да защитя страната си. Няма нещо, което да не мога да направя. Няма нещо, което да не направя.
Устата му се изви в ехидна усмивка. В изражението му безпогрешно се четеше омраза към мен и към всичко, което представлявах. Но и беше изплашен. До този момент си беше имал работа с мен отдалече, използвал беше партньорката си, която да установи контакт с дъщеря ми в Европа, използвал беше технологията си от разстояние, но сега беше тук, лично, с президента на Съединените щати. Оттук нататък нямаше връщане назад.
Приведе се напред, опря лакти на колене, опита се да се отдръпне от мен. Добре. Поразтърсил го бях.
— Искате да знаете как разбрах за „Тъмните векове“, така ли? — Гласът му не беше толкова уверен, трепереше. — А искате ли да знаете защо в Белия дом токът прекъсва за кратко?
Не реагирах на последните му думи. Казваше, че е отговорен за премигването на лампите в Белия дом. Блъфираше ли? Опитах се да си спомня дали Нина видя премигването, докато беше там.
— Досадно е, така би решил човек — продължи той. — Занимава си се човек с важни въпроси, свързани с националната сигурност, икономическата политика и политическите… игрички в своя Овален кабинет, занимава си се и лампите премигват, сякаш живее в някаква колиба в третия свят.
Пое дълбоко дъх.
— Техниците ви нямат представа какво става, нали? Естествено, че нямат. — Гласът му отново звучеше уверено.
— Имаш две минути, хлапе. Започват сега. Ако не говориш с мен, ще говориш с хората, които работят за мен, и няма да са никак приятелски настроени.
Той поклати глава, въпреки че беше трудно да се каже кого се опитва да убеди: мен или себе си.
— Не, дойдохте сам — каза той, в гласа му се долавяше надежда, а не убеденост.
— Нима?
Тълпата ревна при звука на бухалката, която удари топката. Хората около нас наскачаха на крака, нададоха радостни възгласи, след това се умърлушиха, когато летящата топка излезе в нарушение. Оги не помръдна, все още приведен напред, на лицето му се четеше упоритост, докато се взираше в гърба на седалката пред себе си.