— Белият дом не е излизал с никакъв коментар по повод публикацията в „Льо Монд“.
— Точно така.
— Сулиман Синдурук обаче го направи, нали? Той пусна видеозапис, в който казва: „Президентът може да ме умолява колкото си иска. Няма да проявя никаква милост към американците“. Не бяха ли такива неговите думи?
— Такива бяха.
— В отговор Белият дом излезе с изявление. В изявлението се казва: „Съединените щати няма да отговорят на възмутителните тиради на един терорист“.
— Точно така — потвърдих. — Няма да го направим.
— Умолявахте ли за милост, господин президент?
Съветникът ми по политическите въпроси Джени Брикман буквално си заскуба косите. Тя също нямаше достъп до засекретена информация, затова не знаеше цялата история, но най-вече държеше да ме види като борец на това изслушване. Ако не можете да отвърнете на ударите — каза ми тя — тогава не се явявайте. Ще ви превърнат в боксова круша.
И имаше право. В този момент Лестър Роудс беше на ход и се канеше да нанесе своя удар върху мен с надеждата тялото ми да се разцепи и от него да се изсипе куп засекретена информация и политически прегрешения.
— Поклащате глава в знак на отрицание, господин президент. Само за да изясним напълно въпроса: отричате да сте умолявали Сулиман Синдурук за ми…
— Съединените щати никога няма да умоляват никого за нищо — прекъснах го аз.
— Добре, тогава отричате твърденията на Сулиман Синдурук, че сте умолявали…
— Съединените щати — повторих — никога няма да умоляват никого за нищо. Ясен ли съм, господин председател? Искате ли да го потретя?
— Ако не сте го умолявали…
— Следващият въпрос.
— Помолихте ли го учтиво да не ни напада?
— Следващият въпрос.
Той се умълча, погледна към бележките си.
— Времето ми изтича — каза той. — Имам още няколко въпроса.
С единия приключвахме — почти, — но още дванайсет разпитващи очакваха реда си, всички се бяха подготвили с куп други кратки въпроси, язвителни духовитости и заключения от типа „сгащих те натясно“.
Председателят беше известен не само с уводните си въпроси, а и със заключителните. Вече бях наясно какво ще ме попита. Както той вече бе наясно, че няма как да отговоря на въпроса му.
— Господин президент — започна той, — да поговорим за вторник, първи май. В Алжир.
Само преди седмица.
— Във вторник, първи май — продължи, — група проукраински, антируски сепаратисти нападат стопанство в северната част на Алжир, където се предполага, че се крие Сулиман Синдурук. И той наистина се крие на това място. Групата е локализирала Синдурук и бойците й влизат в стопанството с намерение да го убият. Само че, господин президент, са били възпрепятствани от отряд на специалните сили и агенти на ЦРУ от Съединените щати. Междувременно Сулиман Синдурук се измъква.
Дори не помръдвам.
— Дадохте ли нареждане за контранападение, господин президент? — зададе въпроса си председателят. — И ако сте дали, защо? Защо американски президент ще изпраща американски бойни части да спасяват живота на терорист?
ГЛАВА 2
— Правото да говори получава представителят на Охайо — господин Кърнс.
Стиснах с пръсти носа си, за да прогоня надделяващата умора. През изминалата седмица ми се събираха едва няколко часа сън, а и умствените напъни да се защитавам с една ръка, вързана зад гърба ми, изпиваха силите ми. Най-вече търпението ми беше на привършване. Чакаше ме работа. Нямах време за безсмислици.
Погледнах вляво от мен — вдясно за журито. Майк Кърнс е председател на Правната комисия на Камарата и протеже на Лестър Роудс. Обича да носи папийонки, та всички да сме наясно колко е интелигентен. Лично аз съм виждал лепящи се листчета за бележки с повече ум от него.
Човека обаче си го биваше да задава въпроси. Преди да навлезе в политиката, години наред е бил федерален прокурор. Сред трофеите на отстреляния от него в съдебната зала дивеч имаше двама изпълнителни директори на фармацевтични компании и бивш губернатор.
— От изключителна важност за националната сигурност, господин президент, е терористите да бъдат възпирани. Съгласен ли сте?
— Напълно.
— Тогава ще се съгласите и че всеки американски гражданин, който пречи терористи да бъдат възпрени, извършва предателство.
— Бих осъдил подобна стъпка — казах.
— Бихте ли го определили като предателство?
— Това решават адвокатите и съдът.
И двамата бяхме адвокати, но в моите думи нямаше подтекст.