— Аз, Катрин Емерсън Бранд… тържествено се…
Телефонът й иззвъня. Тя инстинктивно посегна за този на тоалетката, работния й телефон, макар по звъненето да позна, че всъщност е другият.
Личният.
Отиде в спалнята и го вдигна от масичката до леглото. Видя името на онзи, който звънеше. През нея премина тръпка.
„Започна се“, помисли си и отговори.
ГЛАВА 29
Мрак, само мрак и нищо друго.
Трийсет хиляди души ревнаха като един на стадиона зад нас, когато всичко потъна в тъмнина, уличните лампи и сградите, светофарите, осветлението на блоковете. Фаровете на минаващите по улица „Капитол“ коли хвърляха бели кръгове светлина като прожектори, осветяващи сцена, а фенерчетата на смартфоните бяха като светулки, които танцуват в мрака.
— Използвай телефона си. — Гласът на Оги беше притеснен, побутна ме по ръката. — Хайде, давай!
Забързахме през мрака към вана на Нина, следвайки слабата светлина на телефоните си.
Във вана светна, когато хидравличната странична врата бавно се отвори с плъзгане, за да влезем през нея. Сега ясно се видя открояващото се на фона на мрака около нас лице на момичето от Принстън с характерните черти, изпито като на бездомница, със сключени от притеснение вежди. Сякаш се канеше да каже нещо, вероятно да ни подкани да побързаме…
… Стъклото откъм страната на шофьора се пръсна, лявата страна на лицето й също, кръв, тъкани и мозък полепнаха по предното стъкло.
Главата й клюмна, тялото й провисна на колана, на устните й застинаха неизречени думи, очите й на кошута се взираха безизразно под кървав отвор от лявата страна на черепа й. Уплашено, невинно дете, което изведнъж, по жесток начин беше престанало да се страхува и вече беше в покой…
Ако по вас открият огън, легнете по очи или приклекнете, докато приключи…
— Н-не-не! — закрещя Оги…
Оги.
Стегнах се, улових го за раменете и го дръпнах надолу, залегнахме до полицейската кола, паркирана северно от вана, тялото ми се озова върху неговото на тротоара. Около нас избухваха мънички експлозии от свистящите във въздуха патрони. Прозорците на полицейската кола се пръснаха и ни обсипа дъжд от стъкла. От стените на стадиона към нас захвърчаха твърди частици и прах.
Хаос от писъци и крясъци, свистене на гуми, клаксони, заглушени от думкането в главата ми, оглушителният шум от пулса ми. Полицейската кола се свлече надолу заради спукалите се гуми под неспирния дъжд от куршуми.
Притиснах Оги да легне плътно на тротоара и затършувах в крачола на панталоните му за поставеното в кобур оръжие. Заради бушуващия във вените ми адреналин чувах гърмежите приглушено, както винаги в битка. Ветеранът не се отучва от това.
Глокът беше доста по-лек от беретата, с която бях обучен да стрелям, с по-добър захват и бях чувал, че е по-точен, но оръжията са като колите — знаеш, че има стандартни характеристики, като фарове и стартер, чистачки за предното стъкло, но все пак са необходими няколко секунди да ги откриеш, когато не са ти познати. Затова изгубих ценни мигове, докато проучвах оръжието, с което се прицелих и се готвех да стрелям…
На юг светлината от страничната врата на вана огряваше тротоара. От мрака трима мъже се показаха в полезрението ми и хукнаха към нас. Единият от тях, едър и мускулест, водеше другите двама, тичаше към мен на светлината от вана, държеше с две ръце оръжие.
Стрелях два пъти, целех се в гърдите му. Той се олюля и падна по очи. Другите двама, които не виждах ясно, отстъпиха в мрака… къде бяха… колко патрона имах… онези двамата от другата страна ли минаха… дали пълнителят на пистолета е с десет патрона… къде се дянаха другите двама от юг?
Обърнах се наляво, когато в покрива на колата се забиха два куршума и покрих с тяло Оги. Извърнах се наляво, надясно, наляво, търсех в мрака, още куршуми по тротоара около нас. Снайперистът се опитваше да ни докопа под всеки възможен ъгъл, но не успяваше. Докато се криехме зад колата, стрелецът — където и да беше — не можеше да ни уцели.
Но докато лежахме на земята, бяхме и плячка.
Оги се надигна.
— Трябва да бягаме, трябва да бягаме…
— Не мърдай! — извиках, притиснах го да остане легнал. — Тръгнем ли да бягаме, мъртви сме.
Оги замръзна. Както и аз, сред обвилия ни като пашкул мрак. На стадиона се надигаше оглушителен шум, угасването на тока беше предизвикало всеобщ хаос, свиреха гуми, клаксони — но в полицейската кола не се удряха никакви куршуми.
Нито по тротоара около нас.
Нито по стената на стадиона срещу нас.