Снайперистът вече не стреляше. Спрял беше, защото…
Обърнах се настрани и видях някакъв мъж да се приближава към вана от страна на шофьора, осветен от фаровете, на нивото на раменете си държеше оръжие. Натиснах спусъка веднъж, два пъти, три пъти, когато от неговото оръжие също присветна, куршумите рикошираха в капака на полицейската кола, но аз имах предимство, както бях приклекнал ниско в мрака, докато той стоеше осветен.
Дръзнах да погледна над капака, сърцето ми биеше лудо. Никаква следа от стрелеца, нито от третия член на екипа от юг.
Остро свистене на спирачки, викове на мъже, гласове, които разпознавах, думи, които разпознавах…
— Тайни служби! Тайни служби!
Свалих оръжието си, стигнаха при мен, обкръжиха ме с автоматични оръжия, насочени във всички възможни посоки. Някой ме сграбчи под мишниците и ме изправи, а аз се опитах да кажа „снайперист“, но не бях сигурен, че съм го изрекъл, мислех, но не можех да говоря и чувах виковете „Хайде! Хайде! Хайде“, докато ме носеха към чакащата кола, заобиколен от всички страни от хора, обучени да жертват живота си за моя…
Лумна ослепителна светлина, разнесе се продължителен ехтящ звук, всички лампи отново грейнаха, ярки като прожектор, насочен в лицето ми. Възстановили бяха електрозахранването.
Чух се да казвам:
— Оги. Докарайте го.
Вратата се затвори и аз лежах в колата, а хората от службите крещяха „Хайде! Хайде! Хайде!“. Потеглихме рязко по пресечен терен, затревената разделителна линия в средата на улица „Капитол“.
— Ранен ли сте? Ранен ли сте? — Алекс Тримбъл трескаво прокарваше ръце по тялото ми, оглеждаше за следи от рана.
— Не — отговорих, но той не се довери на думите ми, провери гърдите ми, торса, обърна ме със сила на една страна, провери гърба, врата, главата ми, след това краката.
— Не е ранен — извика Алекс
— Оги — казах. — X… хлапето.
— С нас е, господин президент. Той в колата след нас
— Застреляха момичето… приберете и него.
Той въздъхна, погледна през прозореца зад нас, адреналинът спадаше…
— Охраната на метрото може да…
— Не, Алекс, не… — възразих. — Момичето… мъртво е, защото… Погрижи се за него… Кажи на охраната на метрото… каквото трябва… каквото трябва…
— Да, сър.
Алекс извика на шофьора. Опитах се да осмисля случилото се. Точките бяха налице, пръснати като звезди в галактика, но не успявах да ги свържа, засега.
Телефонът ми завибрира. Открих го долу на пода, до седалката. Каролин. Можеше да е само Каролин.
— Трябва да… се обадя — казах на Алекс.
Той протегна ръка и го постави във все още треперещата ми ръка.
Числото, което Каролин ми беше изпратила в съобщението, беше 1. Толкова бях объркан, че не помнех името на учителката си в първи глас. Представих си я. Висока, с голям крив нос…
Трябваше да си го спомня. Трябваше да й го изпратя в съобщение… Ако можех…
Ричардс. Не, Ричардсън, госпожа Ричардсън.
Телефонът се изплъзна от ръката ми. Толкова силно треперех, че не бях в състояние да го държа, не можех да й изпратя съобщението. Казах на Алекс да го напише на телефона и той го направи вместо мен.
— Искам да… пътувам с Оги — казах. — Човека… с когото бях.
— Ще ви осигурим среща в Белия дом, господин президент, можем да…
— Не — възразих. — Не.
— Не какво, сър?
— Няма да се връщаме… в Белия дом.
ГЛАВА 30
Не спряхме чак докато не излязохме на магистралата, едва тогава наредих на Алекс да свие в един от изходите. Небето се продъни, върху предното стъкло се лееше проливен дъжд, чистачките бързо летяха наляво-надясно и в синхрон с бесния ритъм на сърцето ми.
Алекс Тримбъл говореше отсечено с някого по телефона, а с едно око ме следеше, проверяваше дали не съм в шок. Шок е неточна дума. Адреналинът бушуваше из тялото ми, докато връщах назад събитията, след това се успокои при осъзнаването, че съм в безопасност в бронирания джип, но после отново изригна, заля тялото ми като мощен прилив.
Докато не умра, съм жив. Това си повтарях постоянно като военнопленник, когато дните и нощите се сливаха в килията ми без прозорци, когато ми увиваха кърпа около главата и ме заливаха с вода, когато използваха кучетата, когато ми връзваха очите, пееха молитва и натискаха спусъка на оръжието, опряно в слепоочието ми.
Не съм полужив. Жив съм, точка, повече от всякога, еуфорията изпълни тялото ми като електричество, всички сетива се пробудиха, чувствах мириса на кожените седалки, вкуса на жлъчка в устата ми, потта, която се стичаше по лицето ми.