— Не мога да ви кажа повече от това — заяви Алекс по телефона на някого в полицейското управление, използваше по-високия си ранг или поне се опитваше.
Нямаше да е лесно. Имахме много за обясняване. Улица „Капитол“ сигурно приличаше на малко бойно поле. Нашарен от куршумите тротоар, съсипаната стена на „Нешънъл парк“, надупчена от куршуми полицейска кола, навсякъде счупени стъкла. И трупове, поне три — на едрия мъжага, който тичаше към мен, на другия член на екипа, който се опита да заобиколи вана, за да стигне до нас, и на Нина.
Улових мощната ръка на Алекс Обърна се към мен, а на телефона каза:
— Ще ти се обадя по-късно — и го изключи.
— Колко са мъртвите? — попитах, страхувайки се от най-лошото — че невинни хора са пострадали от изстрелите на снайпериста или на екипа долу.
— Само момичето във вана, сър.
— Ами мъжете? Имаше двама.
Поклати глава.
— Изчезнали са, сър. Който и да е бил с тях, се е погрижил. Нападението е било внимателно планирано.
Без съмнение. Снайперист и поне един екип на земята.
И все пак съм още жив.
— Прибрахме само момичето, сър. Казахме им, че е било контраразузнавателна операция на Тайните служби.
Умно. Нямаше да е лесно да бъдат убедени — контраразузнавателна операция, завършила с кървава престрелка пред бейзболен стадион, — но Алекс нямаше други карти, които да изиграе.
— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да кажем, че президентът се е промъкнал на бейзболен мач и някой се е опитал да го убие.
— И аз си помислих същото, сър — съгласи се Алекс с безизразно лице.
Срещнах погледа му. Гледаше ме намръщен. Без дума да произнесе, казваше, че точно такива усложнения се получават, когато президентът се отделя от охраната си.
— Токът беше изгаснал — каза той, отклонявайки поглед. — От стадиона се вдигаше много шум. Беше страхотна врява. А сега вали проливно, трийсет-четирийсет хиляди души ще тръгнат да излизат, докато полицията се опитва да разбере какво, по дяволите, се е случило, а дъждът измива повечето следи.
Имаше право. Хаосът в този случай беше в наша полза. Мястото щеше да загъмжи от журналисти, но по-голямата част от случилото се протече в пълен мрак, а Министерството на финансите щеше да прикрие останалото като официално разследване. Дали щеше да мине? Дано.
— Последвали сте ме — казах му.
Той сви рамене.
— Не съвсем, сър. Когато жената дойде в Белия дом, ние я претърсихме.
— Сканирали сте плика.
— Естествено.
Така. И в плика бяха видели билета за мача тази вечер на „Нешънъл парк“. Мислите ми бяха толкова накъсани и хаотични, че дори не се бях сетил за тази възможност.
Алекс ме погледна, очаквайки да го укоря. Но е трудно да скастриш човек, който ти е спасил живота.
— Благодаря ти, Алекс. Повече никога да не си престъпил моя заповед.
Вече се движехме извън магистралата, забавихме скоростта в откритото пространство и отбихме на някакъв огромен паркинг, празен по това време на нощта. Едва виждах втората кола в дъжда. Едва виждах каквото и да било.
— Доведете Оги при мен — казах.
— Той е заплаха, сър.
— Не е.
Поне не беше по начина, който Алекс имаше предвид.
— Не го знаете, сър. Може би задачата му е била да ви изведе от стадиона…
— Ако аз бях целта, Алекс, вече да съм мъртъв. Самият Оги можеше да ме убие. А снайперистът застреля първо Нина. Според мен Оги е бил втората цел, а не аз.
— Господин президент, моята работа е да предполагам, че мишената сте вие.
— Добре. Ако искаш, сложи му белезници. Поставете му усмирителна риза. Но го доведете при мен.
— Вече е с белезници, сър. Много е… неспокоен. — Алекс се замисли за момент. — Сър, може би е най-добре, ако аз ви последвам в другата кола. Трябва да съм в течение какво се случва на стадиона. Полицейското управление иска отговори.
Само той можеше да се справи със ситуацията. Само той знаеше какво може да каже и какво да премълчи.
— Джейкъбсън ще пътува с вас, сър.
— Добре — съгласих се. — Само доведете тук Оги.
Алекс заговори в радиостанцията, прикрепена към якето му. Миг по-късно отвори страничната врата на колата с известно усилие и вътре нахлу свиреп порив на вятъра, безмилостно ни заля дъжд.
Агентите размениха местата си. Джейкъбсън, заместникът на Алекс, се качи в колата след секунда. Той беше по-дребен от Алекс, жилав и слаб, с неумолима сила. Вир-вода беше, капки се стичаха от дъждобрана му, докато заемаше мястото до мен.
— Господин президент — каза той делово, но с напрегната нотка, докато поглеждаше през вратата, готов да се спусне.