В следващия момент направи точно това, за да поеме от друг агент задържания. Главата на Оги се показа през вратата, след това и останалата част от него, Джейкъбсън го набута безжалостно на място срещу мен, отзад в купето. Ръцете на Оги бяха оковани в белезници пред тялото му. Косата му висеше на мокри клечки около лицето му.
— Седиш и не мърдаш, ясно? — ревна Джейкъбсън срещу него. — Ясно?
Оги започна да се мята, съпротивяваше се срещу колана, който Джейкъбсън му постави.
— Разбира — намесих се.
Джейкъбсън седна до мен, приведе се напред. Очите на Оги, доколкото ги виждах през падналата около лицето му коса, най-накрая срещнаха моите. Вероятно беше плакал, но беше трудно да се различи на мокрото му от дъжда лице. Очите му бяха широко отворени от ярост.
— Убихте я! — изсъска. — Убихте я!
— Оги — възразих делово, опитвах се да го успокоя с тона си, — каква полза бих имал да я убивам? Това беше твоят план, не моят.
Лицето му се изкриви в озъбване, от очите му се стичаха сълзи, хлипаше и подсмърчаше. Можеше да е актьор, който играе въдворен в лудница, мята се срещу стените, стене, проклина, плаче, само дето болката му беше истинска, а не дело на болен мозък.
Още беше рано да казвам каквото и да било. Трябваше първо да си изкара яда.
Колата отново потегли, върна се на магистралата и пое към мястото, към което се бяхме отправили. Чакаше ни дълъг път.
Известно време пътувахме в мълчание, докато окованият Оги мърмореше, като преминаваше от английски на родния си език, хлипаше и стенеше от болка и с мъка си поемаше дъх между риданията.
Използвах следващите няколко минути, за да проумея случилото се. Задавах си въпроси. Защо съм жив? Защо убиха първо момичето? Кой беше изпратил тези хора?
Потънал в мисли, изведнъж осъзнах тишината в колата. Оги ме наблюдаваше, чакаше да го забележа.
— Очаквате… — Гласът му секна. — Очаквате да ви помогна след всичко това?
ГЛАВА 31
Бах безшумно се измъкна през задния вход на сградата, тренчкотът й беше закопчан до брадичката. Вървеше преметнала чанта през рамо, скрила лице под чадъра, по който плющеше дъждът. Тръгна по улицата, когато се разнесе воят на полицейските сирени, а колите на силите на реда зафучаха по улицата към стадиона.
Ранко, първият й наставник, червенокосото плашило — сръбски войник, който я беше съжалил след онова, което хората му бяха направили с баща й, и я беше взел под крилото си (и под тялото си), — може и да я беше научил как да стреля, но не я научи как да се измъква. На сръбските снайперисти това не им трябваше, изобщо не напускаха Требевич, откъдето стреляха по гражданите и противниковите бойци по време на войната, докато армията им задушаваше Сараево като питон.
Не, тя сама се научи как да се измъква, да планира пътища за бягство и да се крие, когато крадеше храна от преките или от кофите за боклук на пазара, бдеше за мини, оглеждаше се за снайперисти и засади, ослушваше се за постоянно присъстващата заплаха от картечен огън или за среднощен пиянски разговор на свободните войници, които не си поплюваха с босненските момичета на улицата.
Понякога, докато търсеше хляб или ориз, или дърва за огрев, Бах успяваше бързо да се измъкне от войниците. Понякога не успяваше.
— Имаме два допълнителни билета — чу се мъжки глас в слушалката й.
Два билета — двама ранени.
— Можеш ли да ги прибереш? — попита тя.
— Нямаме време — каза мъжът.
Имаше предвид, че състоянието им не го позволява.
— У дома ще е по-добре — рече тя. — Ще се видим у дома.
Вече трябваше да са разбрали, че единствената възможност е изтеглянето. Бяха изпаднали в паника, преценката им беше замъглена. Вероятно заради появата на Тайните служби. Или заради изгасването на тока, което, трябваше да признае тя, беше впечатляваща тактическа стъпка. Тя, разбира се, вече беше готова да смени мерника си с такъв за нощно виждане, но изгасването на тока явно беше смутило наземните екипи.
Махна слушалката и я натъпка в десния джоб на тренчкота.
Протегна ръка към левия джоб и сложи друга слушалка в ухото си.
— Играта не е приключила — каза. — Тръгнаха на север.
ГЛАВА 32
— Вашите хора… бяха — каза Оги, гърдите му се вдигаха и спускаха, очите му бяха подпухнали и зачервени. Изглеждаше като момче, каквото всъщност беше.
— Не моите хора застреляха приятелката ти, Оги. — Положих усилия в гласа ми да проличат най-вече съчувствието, спокойствието и логиката. — Чието и дело да е убийството на Нина, те искаха да застрелят и нас. Ние сме невредими в този джип благодарение на моите хора.