Думите ми не спряха сълзите му. Не знаех какви точно са отношенията му с Нина, но беше ясно, че е разстроен не само от страх. Която и да беше тя, чувствата му към нея бяха много сериозни.
Болеше ме за загубата му, но нямах време за съжаление. Не биваше да забравям и за миг онова, което ни очакваше. Трябваше да защитя триста милиона души. Затова единственият въпрос, който стоеше пред мен, беше как да използвам емоциите му в своя полза.
Защото случващото се бързо можеше да се обърне против мен. Ако вярвах на онова, което Нина ми беше казала в Овалния кабинет, двамата с Оги имаха различни части от информацията, различни парченца от пъзела. А сега тя беше мъртва. Ако изгубех и Оги — ако откажеше да говори с мен, — нищо не ми оставаше.
Шофьорът, агент Дейвис, мълчеше, докато следеше пътя в това отвратително време. Пасажерът на предната седалка, агент Онтиверос, взе радиостанцията от таблото и тихо заговори по нея. Джейкъбсън, който седеше до мен отзад в купето, държеше пръст на слушалката, слушаше напрегнато, докато получаваше сведения от Алекс Тримбъл от другата кола.
— Господин президент — каза Джейкъбсън. — Прибрахме вана, който е използвала. И тя, и ванът са отстранени от мястото. Останала е само съсипаната тротоарна настилка и надупчената от куршуми полицейска кола. И куп вбесени полицаи — добави той.
Наведох се към Джейкъбсън, за да ме чуе само той.
— Задръжте трупа на жената и вана под охрана. Знаеш ли процедурата, с която да запазим трупа?
Кимна отривисто.
— Ще го измислим, сър.
— Остава в Тайните служби.
— Разбрах, сър.
— Сега ми дай ключовете за белезниците на Оги.
Джейкъбсън се отдръпна.
— Сър?
Не повторих. Президентът не повтаря. Само срещнах погледа му.
Джейкъбсън беше от Специалните части, към които доста отдавна принадлежах и аз, но с това приликите свършваха. Неговата енергия не беше следствие от дисциплина или самоотверженост, по-скоро беше начин на живот. Сякаш друго не знаеше. Той беше човек, който ставаше сутрин от леглото, правеше сто лицеви опори и сто коремни преси. Беше войник, който търси война, герой в очакване на мига на героизма.
Подаде ми ключа.
— Господин президент, предлагам да оставите на мен.
— Не.
Показах ключа на Оги, както бих протегнал предпазливо ръка към ранено животно, за да му дам знак, че ще се приближа. Преживели бяхме заедно опасност, но Оги все още си оставаше загадка за мен. Знаех само, че някога е принадлежал към „Синове на джихада“ и вече не е един от тях. Не знаех причината да ги напусне. Не знаех как иска да използва този факт. Знаех само, че има причина да е тук. Винаги има причина.
Преместих се от неговата страна, усетих мирис на мокри дрехи и пот. Наведох се и пъхнах ключа в белезниците му.
— Оги, знам, че си държал на нея.
— Обичах я.
— Добре. Знам какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Когато изгубих жена си, нямах никакво време да скърбя. Точно това трябва да направим и сега двамата с теб. Ще имаме предостатъчно време да тъгуваме после, не сега. Не си дошъл при мен без причина. Не знам каква е, но сигурно е важна, щом си направил всички тези усилия и си поел толкова голям риск. Довери ми се вече. Довери ми се сега.
— Доверих ви се, а сега тя е мъртва — прошепна.
— А ако сега не помогнеш на мен, на кого ще помогнеш? На хората, които я убиха.
Чувах ускореното му дишане, когато се отдръпнах от него. Седнах обратно на мястото си, белезниците се люлееха на пръста ми.
Джейкъбсън издърпа вместо мен колана на седалката. Аз изтеглих колкото е необходимо, и го закопчах. Момчетата наистина осигуряваха пълно обслужване.
Оги потри китките си, в погледа му се четеше чувство, което не беше точно омраза. Любопитство. Удивление. Знаеше, че имам право. Знаеше колко близо бяхме до смъртта, че можех да наредя да бъде задържан, разпитван, дори убит — вместо това от самото начало изпълнявах неговите желания.
— Къде отиваме? — попита той с безизразен глас.
— На уединено място — отговорих, когато поехме по магистралата и моста над река Потомак и навлязохме във Вирджиния. — Където ще сме в безопасност.
— Безопасност — повтори Оги, отвърнал поглед.
— Какво е това? — кресна Дейвис, шофьорът. — Велосипедна алея…
— Какво по…
Преди агент Онтиверос да успее да довърши, нещо се стовари с оглушителен трясък в средата на предното стъкло и потънахме в мрак. Колата забави ход, лумна пламък, куршуми обсипаха дясната страна на бронираната машина.