— Измъкни ни оттук! — изкрещя Джейкъбсън, когато се ударих в него, докато се мъчеше да извади оръжието си. Джипът ни се завъртя неудържимо върху хлъзгавата от дъжда настилка под вражеския огън, засипал моста.
ГЛАВА 33
Бах наклони чадъра, за да се предпази от дъжда, който валеше косо заради неумолимия вятър, и положи усилия да върви по-бавно, отколкото й се искаше.
Валеше също както първия път, когато дойдоха войниците. Спомни си как дъждът плющеше по покрива. Тъмнината в дома й, в квартала от седмици нямаше ток. Топлината на огнището във всекидневната. Студен порив се блъсна във външната врата и тя се отвори — първата й мисъл беше, че вятърът я е отворил. После виковете на войниците, стрелбата, потрошените чинии в кухнята, гневната съпротива на баща й, докато го измъкваха от къщата. Тогава чу гласа му за последен път.
Най-накрая стигна до склада и влезе през задната врата, напъха чадъра си през нея и го остави отворен и обърнат върху бетонния под. Чу мъжете, които бяха близо до откритото пространство, където се грижеха за ранените. Крещяха си един на друг, обвиняваха се на неразбираем за нея език.
Но разпознаваше паниката в гласовете им.
Токчетата й шумно отекваха по пода, за да я чуят, че идва. Не искаше да обявява пристигането си, за да не я чака засада — старите навици трудно умираха, — но и не виждаше каква е ползата да стряска група тежковъоръжени жестоки мъже.
Обърнаха се, като чуха екота от токчетата й, който се издигаше чак до тавана на склада. Двама от деветте инстинктивно посегнаха към оръжията си, после се отпуснаха.
— Той се измъкна — каза водачът на групата, плешив мъж, все още облечен в пепелявосиня риза и тъмни панталони, докато се приближаваше.
Мъжете се отдръпнаха, направиха й път, за да се приближи към двамата, които лежаха на пода, облегнати на щайгите. Единият беше културистът, когото никак не беше харесала, с присвити очи, кривеше лице и стенеше, бяха му махнали ризата и бяха стъкмили превръзка близо до дясното му рамо. Вероятно куршумът беше влязъл и излязъл от тялото му, разкъсал беше тъкани и мускули, но не и кост.
Вторият също беше без риза, дишаше трудно, очите му бяха безжизнени, лицето му — побеляло, друг мъж притискаше окървавено парче плат вляво на гърдите му.
— Къде е медицинската помощ? — попита друг мъж.
Не тя беше избрала хората. Увериха я, че са най-добрите в света. И след като бяха наели нея и като се има предвид каква сума й бяха платили, тя беше решила, че няма да се скъпят, за да намерят деветте най-добри за тази част от задачата.
От джоба на тренчкота си извади оръжието си — заглушителят вече беше поставен — и изстреля куршум в слепоочието на културиста, простреля и другия в черепа.
Сега разполагаше със седемте най-добри.
Другите мъже се отдръпнаха, слисани и безмълвни от светкавичните действия, с които беше сложила край на живота на двамата си партньори. Нито един от тях — направи й впечатление — не посегна за оръжието си.
Изгледа ги един по един и с поглед уреди въпроса. Не се изненадаха. Онзи, който имаше рана в гърдите, така или иначе щеше да умре. Културистът, ако не получеше инфекция, може би щеше да оцелее, но и да се превърне в тежест. Играеха игра, в която слабите места бяха недопустими. И играта продължаваше.
Последният, когото потърси, беше плешивият, водачът на групата.
— Погрижи се за труповете — нареди. Той кимна. — Знаете ли къде да ги отнесете?
Той отново кимна.
Тя се приближи към него.
— Въпроси имате ли?
Поклати глава — всичко му беше ясно.
ГЛАВА 34
— Нападнаха ни, повтарям, нападнаха ни…
Джипът ни се въртеше, останал без контрол. Обстрелваха ни ожесточено от едната страна на моста. Обзе ни замайващото, безпомощно чувство, все едно бяхме в хидроплан, докато агент Дейвис отчаяно се мъчеше да овладее колата.
Тримата на задната седалка се блъскахме като топчета за флипер, вкопчени в коланите, Джейкъбсън и аз се удряхме един в друг, люшкахме се от едната на другата страна.
Отзад ни удари кола. От сблъсъка джипът ни се завъртя пред другите коли. Нов удар от дясната страна, фаровете бяха само на сантиметри от лицето на Джейкъбсън, усетих удара чак в зъбите, във врата си, когато се стоварих на лявата си страна.
Всичко се въртеше. Крясъци, куршуми, които се забиваха в бронята на колата, отляво, отдясно, от север, от юг, всичко се сливаше…
Задницата на джипа се удари в бетонния парапет. Спряхме внезапно, срещу движението по моста, колата сочеше на север, а колите се движеха на юг. Сега ни обстрелваха с автоматично оръжие от лявата ни страна, куршумите валяха, някои отскачаха от бронята, други се забиваха в нея и в бронираното стъкло.