— Осигурете ни изход! — изкрещя Джейкъбсън.
Най-важната заповед в техния занаят — осигурете път за изтегляне на президента и го измъкнете.
— Оги — прошепнах.
Той висеше отпуснат на колана си, в съзнание, невредим, но замаян, опитваше се да се овладее, да възстанови дишането си. През ума ми мина: от този мост и в тази посока можеш да видиш Белия дом. На шест пресечки оттук имаше двайсет агенти и екип за бързо реагиране, които бяха толкова безполезни, колкото и ако се намираха на което и да е друго място на планетата.
Агент Дейвис изруга, докато се мъчеше да смени скоростта и предното стъкло се изчисти достатъчно, за да видим какво има пред нас в южна посока. Обстрелваха ни не само от пътеката за пешеходци, ами и от задната кола. Алекс Тримбъл и екипът му отговаряха на огъня на нападателите.
Как да се измъкнем от това положение? Трябва да се измъкнем…
— Хайде! Хайде! Хайде! — крещеше Джейкъбсън в заучен порядък, оставаше прикован от колана си, но държеше автоматичното си оръжие в готовност.
Дейвис най-накрая включи на задна с помощта на радара на таблото и когато гумите зацепиха на хлъзгавия асфалт, ние се люшнахме назад, огънят пред нас се смали и накрая напълно изчезна. В нашето платно се появи друга кола, по-голяма от джипа ни.
Камион, който се движеше два пъти по-бързо от нас.
Дадохме газ и джипът поднесе. Дейвис с всички сили се мъчеше да ускори, но не можеше да се мери с мощта на камиона, който бързо скъсяваше дистанцията пред нас. Стегнах се в очакване на удара, през предното стъкло се виждаше само решетката на камиона.
Стиснал с ръце волана, Дейвис изви рязко веднъж и успя да направи завой. Блъснах се в Джейкъбсън, когато задната част поднесе пак надясно, колата отново се изпречи на пътя на приближаващия камион, застанала напряко на платното в момента на сблъсъка.
Мощният удар ми изкара дъха, пред очите ми заиграха звезди, мълния проряза тялото ми. Решетката на камиона се заби на мястото на пасажера отпред и изпрати Онтиверос върху шофьора Дейвис като парцалена кукла. Задната част на джипа ни се изви надясно под шейсет градуса. Предният край остана закачен към решетката на камиона, огъващото се желязо свистеше и стържеше. Горещ въздух изпълни купето, докато колата ни отчаяно се мъчеше да остане цяла.
Джейкъбсън някак успя да свали прозореца, стреля с полуавтоматичната си пушка в купето на камиона. Заля ни горещ въздух и дъжд. Съединените коли спряха рязко. Джейкъбсън продължаваше да стреля, докато втората кола наближаваше. Алекс и екипът му вече стреляха към камиона от прозорците й.
Измъкнете Оги.
— Оги — казах, като откопчах колана си.
— Не мърдайте, господин президент! — ревна Джейкъбсън, когато капакът на колата ни избухна в оранжев пламък.
С побеляло от ужас лице Оги откопча колана си. Отворих лявата врата, извлякох го за ръката.
— Наведи се! — извиках, заобиколихме на бегом зад колата, която ни прикриваше от камиона, после хукнахме към джипа на Алекс в леещия се дъжд, тичахме на зигзаг, така че стрелците от камиона да не ни уцелят — ако оцелееха от безмилостния обстрел на Джейкъбсън.
— Господин президент, влезте в колата! — извика Алекс от средата на моста, когато се приближихме. Той и двама други агенти бяха излезли от втория джип и обстрелваха с автомати камиона.
С Оги хукнахме към втората кола. Зад нея множество коли на моста се въртяха във всички посоки.
— Влизай отзад! — извиках му, дъждът плющеше по лицето ми. Заех мястото на шофьора. Включих на скорост и натиснах докрай газта.
Задната част на колата беше пострадала, но машината все още работеше достатъчно добре, за да ни измъкне. Не ми хареса, че се наложи да оставя хората си. Това противоречеше на всичко, което бях научил по време на военната си служба. Но нямах оръжие, така че бях безполезен. И защитавах най-важния човек — Оги.
Неизбежната втора експлозия ни настигна, докато навлизахме през моста във Вирджиния. Имахме повече въпроси от преди и нито един отговор.
Но докато не умрем, живеем.
ГЛАВА 35
Ръцете ми трепереха, стиснали волана; сърцето ми биеше лудо, докато се взирах през предното стъкло, осеяно с дупки от куршуми и посипано с дъждовни пръски, чистачките бясно се движеха напред-назад.
От лицето ми се лееше пот, в гърдите ми лъхаше топлина, искаше ми се да намаля парното, но се страхувах да отклоня очи от пътя, страхувах се да спра колата, дори да намаля, за да проверя в задното огледало дали другата кола ни следва. Задницата на този джип беше повредена, от гумата се чуваше стържене на метал, леко придърпване, докато пътувахме. Не можех да карам дълго.