— Оги — казах. — Оги!
Изненадах се от гнева, от раздразнението в гласа си.
Моят загадъчен спътник седеше изправен на задната седалка, но не отговори. Изглеждаше, все едно е в ступор, загубил ума и дума, взираше се някъде надалеч, леко отворил уста, трепваше при всяка мълния или неравност на пътя.
— Умират хора, Оги. Каквото и да знаеш, най-добре е да ми го кажеш, по дяволите, веднага!
Но дори не бях сигурен, че мога да му вярвам. Откакто го срещнах на стадиона и ми намекна закодирано за Армагедон, постоянно полагахме усилия да останем живи. Не знаех дали е приятел или враг, герой или обикновена пешка.
Едно беше сигурно — той беше важен. Беше заплаха за някого. Иначе нямаше да ни се случи нищо от това. Колкото повече се опитваха да ни спрат, толкова по-важен ставаше той.
— Оги! — извиках. — По дяволите, момче, стегни се! Не ми изпадай в шок. Нямаме време да сме в шок…
Телефонът ми зазвъня в джоба. Посегнах към него с дясната ръка, опитах се да го извадя, преди да се включи гласовата поща.
— Господин президент, добре сте — каза Каролин Брок, усетих облекчението в гласа й. — Вие ли бяхте на моста?
Нищо чудно, че знаеше. Новината за подобни събития стигаше за минута до Белия дом, който беше на километър и нещо оттам. Веднага щяха да се надигнат опасения за терористичен акт, нападение върху столицата.
— Затворете Белия дом, Кари — наредих, докато следвах пътя, уличните лампи преминаваха като размазани цветни петна през мокрото предно стъкло. — Само като…
— Вече е затворен, сър.
— И отведете на сигурно място…
— Вицепрезидентът вече е отведен на безопасно място в оперативния център, сър.
Поех дъх. Боже, в такава буря ми трябваше пристан като Каролин, да предугажда действията ми и дори да ги подобрява.
Обясних й възможно най-кратко, опитах се да говоря смислено, спокойно да й съобщя, че да, участвал съм в случилото се на моста, в случилото се на „Нешънъл парк“.
— В момента с Тайните служби ли сте, сър?
— Не. Само двамата с Оги сме.
— Оги ли се казва? А момичето…
— Момичето е мъртво.
— Мъртво? Как?
— На бейзболния стадион. Някой я застреля. С Оги избягахме. Виж, трябва да се махна от магистралата, Кари. Пътувам към Синята къща. Съжалявам, но нямам избор.
— Разбира се, сър, разбира се.
— Сега ме свържи с Грийнфийлд.
— Номерът й е въведен в телефона ви, сър, освен ако не държите аз да ви свържа.
Така, добре. Каролин беше записала номера на Лиз Грийнфийлд в този телефон.
— Разбрах. Скоро пак ще ти звънна — казах.
— Господин президент! Там ли сте?
Думите с гласа на Алекс пискливо прозвучаха от таблото. Оставих телефона си на мястото до мен и издърпах радиостанцията от поставката, натиснах бутона с десния палец, за да говоря.
— Алекс, добре съм. Карам по магистралата. Говори — отпуснах палец.
— Неутрализирани са, сър. Четирима мъртви на пътеката за пешеходци. Камионът се взриви. Нямам представа колко са загиналите в него, но със сигурност няма оцелели.
— Камион бомба?
— Не, сър. Не бяха самоубийци. Ако бяха, никой от нас нямаше да е жив. Пробихме резервоара на камиона и той се възпламени. Други експлозии не последваха. Няма загинали цивилни.
Това ни казваше поне нещо. Не бяха фанатици, нито радикализирани. Не бяха от „Ислямска държава“, нито от „Ал Кайда“, нито от някое от метастазните им разклонения. Бяха наемници.
Поех дъх и зададох въпроса, от който се страхувах до смърт.
— Ами нашите хора, Алекс?
Безмълвно се помолих, преди да чуя отговора.
— Изгубихме Дейвис и Онтиверос, сър.
Ударих с юмрук по волана. Колата кривна от пътя, но бързо я овладях, за миг ми напомни, че не бива и за секунда да забравям за задълженията си.
Направех ли го, значи моите хора бяха пожертвали напразно живота си.
— Съжалявам, Алекс — казах в радиото. — Много съжалявам.
— Да, сър — делово отговори той. — Господин президент, в момента тук е ад. Пристигнаха пожарни. Охраната на метрото, полицията от участъка в Арлингтън. Всички се опитват да разберат какво, по дяволите, се е случило и чия е вината.
Така. И как иначе! Експлозия на моста между Вашингтон и Вирджиния, юридически кошмар. Тотален хаос.