— Давид, радвам се да те видя.
— Аз също се радвам, господин президент. Предвид събитията от последните няколко часа, това не е просто любезност.
Самата истина.
— Жената е мъртва, Давид. Знаехте ли?
— Така предположихме.
— Но мъжът е с мен. Името му е Оги.
— Той ли ви каза, че се казва Оги?
— Той. Така ли е? Снимахте ли го в лице?
След като получих билета за мача на „Нешънълс“ от Нина, позвъних на Давид и му казах номера на мястото, на което щях да седя в лявата част на трибуните. Трябваше да положи доста усилия, но екипът му се сдоби с билети за мача и се настаниха така, че да виждат лицето на Оги, за да го прекарат през програма за разпознаване.
— Получихме прилична снимка въпреки бейзболната шапка, която носеше. Смятаме, че човекът, който седи до вас на мача, е Аугустус Косленко. Роден през 1996-а в Славянск, Донецка област, Източна Украйна.
— Донецк ли? Интересно.
— И ние това си помислихме. Майка му е литовка. Баща му е украинец, работник в машиностроителен завод. Никакви политически пристрастия, нито пък данни за дейност като активист, доколкото ни е известно.
— А за Оги какво знаем?
— Напуска Украйна, когато е в гимназията. Бил е дете чудо в областта на математиката, истински гений. Със стипендия заминава да учи в пансион в Източна Турция. Допускаме, всъщност приемаме, че именно там се е запознал със Сулиман Синдурук. Не знаем нито какво е правил, нито какво е говорил преди това като активист.
— Но казвате, че е бил истински активист. Бил е член на „Синове на джихада“.
— Бил е, господин президент. Имам съмнения, че продължава да е.
Аз също. Съмнявах се във всичко, свързано с Оги. Не знаех какво иска, нито защо прави това. Сега поне бях наясно, че ми е казал истинското си име, но ако е такъв умник, за какъвто го имахме, вероятно е бил наясно, че и без това ще го научим. И ако не разполагаше с нищо друго, с което да ме накара да му повярвам, освен връзката със „Синове на джихада“, тогава беше в негов интерес да науча името му, да потвърдя този факт. Но не бяхме отбелязали напредък с него.
— Заяви ми, че е напуснал „Синове на джихада“.
— Заявил е. Очевидно допускате, че все още е един от тях? Че работи за тях.
Свих рамене.
— Естествено, но… какво цели? Можеше да ме убие на стадиона.
— Така е.
— А и някой искаше да го убие.
— Така се оказва. Или искат да се убедите, че е така, господин президент.
— Давид, разберете, че ако всичко това е инсценировка, то е страшно добре подготвена. Не знам какво сте научили за случилото се пред стадиона, и предполагам, че не сте видели нищо от събитията на моста. Не се преструваха. Можеше да умрем като нищо и пред стадиона, и на моста.
— Не се съмнявам в думите ви, господин президент. Само казвам, че не бива да пренебрегвате и други възможни обяснения. От опит знам, че тези хора са блестящи тактици. Трябва да сме постоянно нащрек.
Полезно напомняне.
— Кажи ми какво се говори навън — подканих го.
Давид се умълча за момент, премисляше думите си.
— Чуваме, че Америка била поставена на колене. Чуваме апокалиптични предсказания. Че настъпва краят на света. Често слушаме подобни приказки от джихадисти, разбира се, как щял да дойде денят на Антихриста, че този ден наближавал, но…
— Но какво?
— Но никога не сме чували точна дата за събитието. А онова, което чуваме сега, е, че ще се случи утре. Говорят за събота.
Поех дъх. Събота настъпваше само след два часа.
— Кой стои зад това, Давид? — попитах.
— Не можем да сме сигурни, господин президент. Известно ви е, че Сулиман Синдурук не играе официално за нито едно правителство. Чуваме за най-различни заподозрени. Обичайните, предполагам, че ще кажете вие. ИДИЛ. Северна Корея. Китай. Моята родина. Дори вашата страна — говорят, че събитието ще бъде пропаганда, създадена от самите вас криза, която да оправдае продажбата на оръжия, обичайните конспиративни глупости.
— Кое е най-достоверното предположение? — попитах.
Но бях почти сигурен, че знам отговора. Стратегическо разпространяване на слуха, предаване на тайни сведения, които всъщност трябва да бъдат прихванати от разузнаването. Контрашпионаж от най-висш порядък, доведен до съвършенство. Всичко носеше отпечатъка на една страна и изключваше останалите.
Давид Гуралник, директорът на израелския Институт за разследване и специални задачи — „Мосад“, — пое дълбоко въздух. За повече драматичност екранът трепна и се замъгли, преди лицето му отново да стане ясно.