Кой си ти, Аугустус Косленко? Мога ли да ти имам доверие? Нямам избор. Или ти, или нищо.
Леко изви китката си, почти недоловимо. Не гледаше към белезниците. Гледаше часовника си.
Часовника си.
— Какъв ден… какъв ден…
Понечих да се изправя, спря ме болката във врата и гърба ми, от ръката ми се показваше иглата на система, поставена зад мен.
— Събудете се, събудете се! — Гласът на съпруга на Каролин, Морти.
— Господин президент, доктор Лейн е. — Ръката й лежеше на рамото ми. Лицето й застана между мен и светлината. — Преляхме ви тромбоцити. Добре сте. Часът е 3:45, събота сутринта. Бяхте в безсъзнание малко повече от четири часа.
— Трябва да… — отново заговорих, приведох се напред, чувствах нещо под себе си, нещо като възглавница.
Доктор Лейн ме притисна надолу.
— Полека. Знаете ли къде сте?
Опитах се да прогоня замъгляването. Изгубих равновесие, но със сигурност знаех къде съм и пред какво съм изправен.
— Трябва да вървя, докторе. Няма време. Махнете системата.
— Боже. Не мърдайте.
— Махнете системата или сам ще го направя. Морти — казах, когато го видях с телефон в ръка, — Кари ли е?
— Стойте мирно! — нареди ми доктор Лейн, вече без да се усмихва. — Забравете Морти за минута. Дайте ми шейсет секунди и поне веднъж се вслушайте в думите ми.
Поех въздух.
— Шейсет секунди — казах. — Хайде.
— Началникът на вашия кабинет обясни, че не може да останете тук, трябва да отидете на някакво място. Не мога да ви спра. Но мога да дойда с вас.
— Не. Изключено — възразих.
Стисна зъби.
— Същото каза и вашият началник на кабинета. Вземете системата в колата — продължи тя. — Нека изтече. Вашият агент, агент…
— Джейкъбсън — обади се той.
— Да. Той казва, че е преминал курс за оказване на медицинска помощ, когато е бил при „тюлените“. Може да махне системата, когато банката свърши.
— Добре. — Приведох се напред, имах чувството, че са ме изритали в главата седем-осем пъти.
Притисна ме да лежа.
— Моите шейсет секунди все още не са приключили. — Тя се доближи още повече. — Трябва да лежите по гръб в следващите двайсет и четири часа. Знам, че няма да го направите. Но трябва максимално да ограничите физическата си дейност. Седете, не стойте прав. Вървете, не тичайте.
— Разбрах. — Протегнах ръка, раздвижих пръстите си. — Морти, дай ми Каролин.
— Да, сър.
Морти постави телефона в ръката ми. Допрях го до ухото.
— Кари, днес ще бъде. Кажи на всички от екипа. Така официално обявявам, че преминаване към втория етап.
Излишно беше да казвам друго, за да се подготвим за онова, което ни очакваше. При „нормалните“ сценарии за бедствия, поне тези, които са се разиграли след 1959 година, щях да обявя готовност за отбрана, било за всички военни подразделения по света, било за определени части. Това беше различно — изправяхме се пред криза, която никой през 50-те не е бил в състояние да си представи, така че реакцията предполагаше далеч по-различни механизми от онова, което бихме предприели при обичайно ядрено нападение. Кари знаеше точно какво означава „втори етап“, отчасти защото от две седмици бяхме в „първи етап“.
От другата страна се чуваше само дишането й.
— Господин президент — каза тя, — може би вече сме преминали към този етап.
Слушах — през двете най-кратки и най-дълги минути в моя живот.
— Алекс — извиках, — забрави за колата. Осигури ни президентския хеликоптер.
ГЛАВА 47
Шофираше Джейкъбсън. Алекс седеше до мен на задната седалка на джипа, между нас стърчеше системата. Оги беше срещу мен. В скута ми имаше компютър и на него беше отворено видео. Гледахме го през сателитна връзка. Виждаше се голям градски участък, индустриална зона в Лос Анджелис. По-голямата част от него беше заета от една огромна постройка с комини, приличаше на завод.
Всичко тънеше в мрак. В ъгъла на екрана часовникът показваше 02:07 — малко след два сутринта, преди около два часа.
Изведнъж през покрива и страничните прозорци избухнаха огнени пламъци, фасадата на завода се разлюля и срути. Черен и оранжев пушек погълна целия участък.
Поставих на пауза видеозаписа и кликнах на квадратчето в ъгъла на екрана.
Квадратчето запълни целия екран, който се раздели на три. В средата беше Каролин, от Белия дом. Вляво от нея беше временният директор на ФБР Елизабет Грийнфийлд, а вдясно от Каролин — Сам Хейбър, секретарят по вътрешна сигурност.
Бях сложил включени в лаптопа слушалки, затова разговорът от другия край стигаше само до моите уши. Първо исках аз да чуя какво имат да ми кажат, без да стигне до ушите на Оги.